Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (103)

18

Ваканцията без операционната маса беше в същото време и ваканция без Тереза: шест дни в седмицата те почти не се виждаха и само в неделя бяха заедно. Въпреки че копнееха един за друг, бяха принудени да се приближават взаимно като от голямо разстояние, както когато той се беше върнал при нея от Цюрих. Сексът им носеше наслада, но не и утеха. Тереза вече не викаше, докато се любеха, а в миговете на оргазъм на лицето й се изписваше болка и някаква странна безучастност. Само в съня си оставаха нежно свързани всяка нощ. Държаха се за ръце и Тереза забравяше за пропастта (пропастта от дневна светлина), която ги разделяше. Но нощите не стигаха на Томаш да я закриля и пази. Когато я погледнеше сутрин, сърцето му се свиваше от нови страхове за нея: тя изглеждаше измъчена и болна.

Една неделя го помоли да заминат с колата някъде извън Прага. Пристигнаха в малък курортен град и видяха, че всички улици са преименувани с руски имена. Пак там срещнаха и един бивш пациент на Томаш. Тази среща го разстрои. Изведнъж след толкова време някой пак проговори с него като с лекар и той почувства как някъде отдалеч го вика някогашният му живот с приятната си подреденост, с прегледите на болните, с техните погледи, изпълнени с доверие, на които той привидно не обръщаше внимание, но които в действителност го топлеха и които жадуваше да среща.

Пътуваха с колата обратно към Прага и Томаш мислеше за това каква катастрофална грешка е било завръщането им от Цюрих. Беше впил яростно поглед в шосето, защото не искаше да вижда Тереза. Преизпълваше го гняв към нея. Присъствието и до него му се разкриваше в цялата си непоносима неправдоподобност. Защо е тук до него? Кой я е сложил в кошница и я е пратил по водите? И защо е доплувала точно до брега на неговата постеля? И защо точно тя, а не някоя друга жена?

През целия път никой от тях не продума.

Прибраха се и вечеряха мълчаливо.

Мълчанието лежеше помежду им като бедствие и с всяка изминала минута ставаше все по-тежко. За да избягат от него, си легнаха много рано. През нощта Тереза се разплака насън и Томаш я събуди. Тя започна да му разказва съня си:

— Бях погребана. От много време. Ти идваше на гроба ми всяка седмица. Почукваше на плочата и аз излизах. Очите ми бяха пълни с пръст. Казваше ми: „Така не можеш да виждаш“ и чистеше пръстта от очите ми. А аз ти казвах: „И без това не виждам. Нали вместо очи имам дупки?“ Докато един ден ти отпътува за дълго и аз знаех, че си с друга жена. Минаваха седмици, а ти все не идваше. Боях се да не би да дойдеш, а аз да не те чуя, и затова изобщо не заспивах. Най-после ти отново почука на гроба ми, но аз бях толкова отпаднала от този безсънен месец, че нямах сили да изляза горе. Когато накрая все пак успях, видях по погледа ти, че си разочарован. Каза ми, че изглеждам зле. Усещах, че ужасно не ти харесвам, че бузите ми са хлътнали, а жестовете — резки. Оправдавах се: „Не ми се сърди, през цялото това време не съм мигнала.“ А ти ми отговори с фалшив, престорено ласкав глас: „Ето, виждаш ли? Трябва да си починеш. Трябва да си вземеш един месец отпуска.“ И аз разбирах добре какво искаш да кажеш с тази отпуска! Знаех, че не искаш да ме видиш цял месец, защото ще бъдеш с някоя друга жена. Тръгна си, а аз слязох долу в гроба и знаех, че пак няма да заспя целия месец, за да те чуя, като дойдеш, и че когато най-сетне дойдеш, ще бъда още по-грозна, а ти — още по-разочарован.

Томаш никога не бе чувал нищо по-кошмарно от този неин разказ. Стискаше я в прегръдките си, усещаше как тялото й трепери и му се струваше, че ще умре от любов.

Нека земното кълбо се разтърсва от бомбени експлозии, нека страната бъде плячкосвана всеки ден от нов натрапник, нека някой откара всички хора от съседната улица на екзекуция — Томаш би понесъл всичко това по-лесно, отколкото би се осмелил да признае. Но не можеше да понесе скръбта от един-единствен сън на Тереза.

Той се връщаше в съня, който току-що му бе разказала. Представяше си как я гали по лицето и незабелязано, за да не усети тя, обира пръстта от очните кухини. А после я чува да изрича онези невъобразимо мъчителни изречения: „Аз и без това не виждам. Вместо очи имам дупки.“

Сърцето му се свиваше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.

Тереза заспа отново, но той не можеше. Представяше си нейната смърт. Тя е мъртва и сънува страшни неща, но понеже е мъртва, той не може да я събуди. Да, това е смъртта: Тереза спи, сънува страшни неща, а той не може да я събуди.