Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (68)

12

Когато стигна подножието на Петршин, този зелен хълм, издигащ се насред Прага, Тереза забеляза с изненада, че няма хора. Странно, защото обикновено там се разхождаха тълпи пражани. Сърцето й биеше тревожно, но хълмът беше тъй тих, а тишината — тъй успокояваща, че тя преодоля вътрешната си съпротива и се остави в обятията им. Изкачваше се, от време на време спираше и се оглеждаше: под себе си виждаше множество кули и мостове; светците се заканваха с юмруци, вперили каменни очи в облаците. Най-красивият град на света.

Стигна горе. Зад павилионите за сладолед, картички и бисквити (в никой от тях нямаше продавач) започваше обширна поляна с редки дръвчета. Тереза видя на поляната няколко мъже. Колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-бавно пристъпваше. Бяха шестима. Стояха на едно място или се разхождаха съвсем бавно, като играчи на игрище за голф, които оглеждат терена, изпробват с ръка тежестта на стиковете и загряват за срещата.

Ето че стигна до тях. Сред шестимата разпозна безпогрешно трима, които имаха същата роля като нея: бяха неуверени, изглеждаха така, сякаш искат да зададат куп въпроси, но се страхуват да не станат досадни, затова предпочитат да мълчат и да се оглеждат изпитателно наоколо.

Другите трима излъчваха снизходителна доброжелателност. Единият държеше пушка. Като видя Тереза, той и кимна с усмивка.

— Да, това е мястото, което търсите.

Тя също кимна за поздрав. Умираше от страх.

Мъжът додаде:

— Само да не стане грешка. По свое желание ли сте тук?

Толкова беше лесно да отговори: „Не, не съм тук по свое желание!“ Но Тереза не можеше да си представи да разочарова Томаш. Как щеше да се оправдае пред него, ако се върнеше вкъщи? Затова каза:

— Да. Разбира се. Тук съм по свое желание.

Мъжът с пушката продължи:

— Искам да знаете защо ви питам. Правим го само когато сме абсолютно сигурни, че дошлите при нас хора сами и изрично са пожелали да умрат. Ние само им предлагаме съответната услуга.

Той изгледа въпросително Тереза, тъй че тя се почувства задължена да каже:

— Не се притеснявайте. Дойдох по свое желание.

— Искате ли да сте първа? — попита мъжът.

Тя искаше поне малко да отложи екзекуцията, затова каза:

— Не, моля ви, не. Ако е възможно, искам да бъда последна.

— Както желаете — каза той и се отдалечи при останалите.

Двамата му помощници бяха без оръжие и присъстваха само за да обслужват дошлите да умрат. Хващаха ги под ръка и ги съпровождаха по поляната. Тя беше равна и се простираше чак отвъд хоризонта. Хората, дошли да бъдат екзекутирани, имаха право сами да си изберат дърво. Поспираха, оглеждаха се и дълго не можеха да се решат. Най-после двама от тях си избраха по един чинар, но третият продължаваше да крачи, сякаш нито едно дърво не му се струваше достатъчно подходящо за неговата смърт. Помощникът, който го крепеше внимателно под мишница, го съпровождаше търпеливо, докато накрая мъжът изгуби кураж да продължава и спря под един клонест явор.

Помощниците завързаха очите на тримата мъже.

Сега сред широката ливада стояха трима мъже, притиснали гърбове към три дървета и вдигнали превързаните си очи към небето.

Мъжът с пушката се прицели и стреля. Никакъв звук не наруши птичите песни. Пушката беше със заглушител. Само се видя как подпряният на явора мъж започна да се свлича.

Без да помръдне от мястото си, мъжът с пушката се обърна на друга страна и един от мъжете при чинарите на свой ред рухна съвършено безшумно, а след няколко секунди (стрелецът и този път само леко се извърна) на тревата падна и третият.