Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (14)

14

Съзнанието, че е съвършено безпомощен, имаше върху него ефекта на удар с чук по главата, но в същото време му действаше успокоително. Никой не го принуждаваше да взима някакво решение. Не се налагаше да се пита, втренчен в стената на отсрещната сграда, дали иска, или не иска да живее с Тереза. Тя бе решила всичко сама.

Отиде да обядва в ресторант. Беше тъжен, но докато се хранеше, първоначалното му отчаяние сякаш се изтощи, излиня и от него остана само тъга. Томаш се връщаше мислено назад към преживените с Тереза години и му се струваше, че тяхната история не би могла да свърши по-добре. Дори да бе съчинена от някого, тя не би могла да приключи другояче.

Тереза бе дошла при него един ден, без да я е канил. Друг един ден по същия начин си бе отишла. Бе пристигнала с тежкия си куфар. Със същия тежък куфар си бе и тръгнала.

Томаш плати, излезе от ресторанта и дълго се разхожда по улиците, изпълнен с меланхолия, която с всеки миг ставаше все по-лъчезарна. Зад него бяха останали седемте години, изживени с Тереза, и сега той откриваше, че тези години са по-красиви в спомена, отколкото когато ги бе живял.

Любовта между него и Тереза беше красива, наистина, но и изнурителна: той постоянно трябваше нещо да крие, да замаскира, да се преструва, да се сдобрява с Тереза, да поддържа доброто и настроение, да я утешава, непрестанно да й доказва любовта си, да търпи обвиненията на нейната ревност, на страданието й, на сънищата й, да се чувства виновен, да се оправдава и извинява. Цялото това усилие сега отпадаше, а красотата оставаше.

Настъпваше съботната вечер, той се разхождаше за първи път сам из Цюрих и вдъхваше уханието на своята свобода. Зад всеки ъгъл се спотайваше приключение. Бъдещето отново бе станало загадъчно. Томаш отново можеше да се върне към ергенския си живот, живота, за който някога бе сигурен, че му е отреден и че само по този начин може да бъде такъв, какъвто е в действителност.

Беше живял седем години закопчан за полата на Тереза и погледът й беше следил всяка негова крачка. Сякаш бе мъкнал на глезените си железни пранги, с които тя го беше оковала. И ето че сега стъпваше много по-леко. За малко да полети във въздуха. Беше се озовал в магичното поле на Парменид — опияняваше се от сладостната лекота на битието.

(Дали изпитваше желание да позвъни в Женева на Сабина? Да се обади на някоя от жените в Цюрих, с които се бе запознал през последните месеци? Не, ни най-малко не му се искаше. Подозираше, че срещата с която и да било жена тутакси ще направи спомена за Тереза непоносимо болезнен.)