Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

2

В самото начало на Битие е казано, че Бог е създал човека, за да господарува той над морските риби, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя, над всякакви животни, които пълзят по земята. Да не забравяме обаче, че Битие е написано от човек, а не от кон. Няма никаква гаранция, че Бог наистина е поверил на човека властта над другите живи същества. По-вероятно е човекът да е измислил Бога, за да освети узурпираната от самия него власт над кравата и коня. Така е: правото да убиеш елен или крава е единственото, по което цялото човечество постига братско съгласие дори по време на най-кръвопролитни войни.

Това право ни изглежда неоспоримо, защото на върха на йерархията се намираме именно ние. Но стига в играта да влезе още някой, например пришълец от друга планета, чийто Бог му е рекъл: „Господарувай над живите същества по всички други звезди!“, и Битие изведнъж ще престане да бъде толкова неоспоримо. И човекът, впрегнат в каруцата на някой марсианец или обръщан на шиш над огъня от някой обитател на Млечния път, може би ще се сети за телешкия шницел, който тъй често е разрязвал в чинията си, и ще поиска прошка (твърде късно!) от кравата.

Тереза крачи със стадото юници, кара ги пред себе си, час по час се разправя с някоя, защото младите крави са палави, отбиват се от пътя и влизат в нивите. Каренин й прави компания. Ето вече две години как излиза на паша с нея. Много му харесва да е строг с кравите, да ги лае и да ги плаши. (Неговият Бог му е казал да господарува над кравите и той се гордее с това.) Но ето че сега не ходи, а се влачи, едва подскача на три крака; на четвъртия има кървяща рана. Тереза често се навежда над него и го гали по гърба. Две седмици след операцията беше станало ясно, че Каренин има метастази и че състоянието му оттук нататък само ще се влошава.

По пътя срещат една съседка, която бърза с гумени ботуши към краварника. Съседката се поспира: „Какво е пострадало кучето? Нещо понакуцва!“ Тереза отвръща: „Болно е от рак. Дните му са преброени.“ И усеща как гърлото и се стяга и не може да говори. Съседката забелязва сълзите й и едва не се ядосва: „Е, хубава работа сега, да плачеш за едно куче!“ Не го казва от лошо сърце, добра женица е, по-скоро иска с тези думи да утеши Тереза. И Тереза знае това, достатъчно дълго вече живее на село, за да разбира, че ако селяните обичат всяко зайче така, както тя обича Каренин, те няма да могат да заколят нито едно и скоро ще умрат от глад заедно с животните си. И въпреки това й се струва, че долавя в думите на съседката си враждебност. „Така е“ съгласява се уж, но почти веднага се разделя със съседката и продължава по пътя си. Чувства се самотна със своята любов към кучето. С печална усмивка си казва, че трябва да я прикрива по-старателно, отколкото изневярата си. Хората се възмущават, когато някой обича куче. Ако съседката научеше, че Тереза е изневерявала на Томаш, тя щеше весело да я потупа по гърба в знак на съзаклятничество.

Затова Тереза продължава да крачи с юниците си, които трият хълбоци една о друга, и си казва, че те са извънредно мили животни. Спокойни, незлобливи, понякога палави като деца: приличат на дебели петдесетгодишни лелки, които се държат като четиринайсетгодишни хлапачки. Няма нищо по-трогателно от крави, които си играят. Тереза ги наблюдава със симпатия и си казва (тази мисъл не я оставя вече цели две години), че човечеството паразитира върху кравите по същия начин, както тенията — върху човека: впило се е в кравешкото виме като пиявица. Човекът е паразит по кравите — навярно така би дефинирал човека в някой учебник по зоология нечовекът.

Ние можем да приемем тази дефиниция като шега и да се усмихнем снизходително над нея. Но щом тя занимава сериозно Тереза, значи Тереза е стъпила на наклонена плоскост: нейните мисли са опасни, те я отдалечават от човечеството. Още в Битие Бог поверява на човека властта над живите същества, но този акт може да се разбира и така: той само му ги е предоставил за стопанисване. Човекът не е собственик, а само арендатор на планетата, който един ден ще трябва да се отчита как я е стопанисвал. Декарт е направил една решителна крачка напред: превърнал е човека в господар и владетел на природата. И навярно има някаква дълбока обусловеност във факта, че именно той категорично е отрекъл съществуването на душа у животните: човекът е владетел и господар, казва Декарт, докато животното е само автомат, жива машина, „machina animata“. Ако животното вие, това не е вой, а скърцане на повреден механизъм. Когато колелото на каруцата скърца, това съвсем не значи, че самата каруца страда, а просто че осите й не са смазани. По същия начин следва да се възприеме и плачът на животното и не бива да страдаме, когато режат на парчета живо куче в дисекционната лаборатория.

Юниците пасат по ливадата. Тереза е седнала на един пън, а Каренин се е сгушил в нея, положил глава на коленете й. Тереза си спомня как някога, преди десетина години, бе прочела едно съобщение от два реда във вестника: то гласеше, че в някакъв руски град изпозастреляли всички кучета. Тази новина, необичайна и привидно маловажна, я бе накарала за първи път да изпита ужас от прекалено голямата съседна държава.

Тази новина бе предвестник на всичко онова, което беше последвало. В първите години след инвазията все още не можеше да се говори за терор. Понеже почти целият народ беше против окупационния режим, налагаше се руснаците да подберат измежду чехите нови хора и да ги изтикат нагоре в йерархията на властта. Но откъде да ги вземат, след като вярата в комунизма и любовта към Русия бяха мъртви? Затова ги търсеха сред онези, които жадуваха да си отмъстят за нещо на живота. Необходимо беше тяхната агресивност да се обедини, да се подхранва и да се държи в състояние на готовност. Трябваше да се изпита най-напред върху някоя преходна цел. Такава цел станаха животните.

По онова време вестниците започнаха да печатат серии от статии и изфабрикувани читателски писма. Настояваше се например да се изтребят градските гълъби. И те биваха изтребени. Но главната кампания беше насочена срещу кучетата. Хората все още не бяха преодолели отчаянието от сполетялата ги катастрофа окупацията — но вестниците, радиото, телевизията не говореха за нищо друго, освен за кучетата, които замърсяват тротоарите и парковете и по този начин застрашават здравето на децата, да не говорим, че от тях няма никаква полза, а все се намира някой да ги храни. Създаде се такава психоза, че Тереза започна да се опасява да не би насъсканата паплач да види сметката на Каренин. Едва година по-късно натрупаната (и изпробвана върху животните) злоба се фокусира върху истинската си цел: хората. Започна вълна от уволнения, арести, съдебни процеси. Животните най-сетне можеха да си отдъхнат.

Тереза безспир гали главата на Каренин, която почива тихо в скута и. През ума й минава приблизително следното: „Не е никаква заслуга да се държиш добре с ближните си.“ Тереза е длъжна да се отнася добре със своите съселяни, защото иначе не би могла да живее на село. Нещо повече: дори с Томаш тя е длъжна да се държи мило, защото той й е нужен. Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите хора е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.

Истинската доброта на човека може да се изяви в пълната си чистота и свобода само по отношение на някой, който не представлява никаква сила. Истинската нравствена проба за човечеството, най-същностната (скрита толкова надълбоко, че е недостъпна за нашия взор), е неговото отношение към онези, които зависят изцяло от него: към животните. И точно тук е най-голямото поражение на човека, толкова значимо, че именно от него произтичат всички останали.

Една от младите крави се доближи до Тереза, спря до нея и я загледа продължително. Тереза я знаеше. Беше я нарекла Маркета. С радост би дала имена на всичките си юници, но нямаше как. Прекалено много бяха. Някога, навярно преди четирийсет и повече години, всички крави на село си имаха имена. (И доколкото името е знак на душата, мога да заключа, че напук на Декарт те са имали и душа.) Но после селата бяха превърнати в един голям кооперативен завод и кравите прекарваха целия си живот върху два квадратни метра в краварника. Оттогава насам те вече нямат имена, а са превърнати в „machina animata“. Светът призна правотата на Декарт.

Пред очите ми е все Тереза, как седи на пъна, гали Каренин по главата и мисли за краха на човечеството. В този момент пред очите ми изплува друга картина: Ницше излиза от хотела си в Торино. Вижда насреща си кон и файтонджия, който го налага с бич. Ницше пристъпва към коня и пред очите на файтонджията прегръща шията му и заплаква.

Това е било в хиляда осемстотин осемдесет и девета година и Ницше още тогава вече се е бил отдалечил от хората. Иначе казано: тъкмо по онова време се е развило душевното му заболяване. Но, струва ми се, именно затова жестът му има грандиозен смисъл. Ницше е дошъл да измоли прошка от коня заради Декарт. Неговото безумство, тоест разривът му с човечеството, е започнало в мига, когато той е заплакал за коня.

И точно това е онзи Ницше, когото аз обичам, също както обичам Тереза, на чиито колене почива главата на смъртноболното куче. Виждам ги заедно да свърват от пътя, по който човечеството, „господарят и владетелят на природата“, крачи уверено напред.