Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (15)

15

Този дивен меланхолен унес продължи до неделя вечерта. В понеделник всичко се промени. Тереза нахълта в мислите му: той усещаше какво е чувствала тя, докато е писала прощалното писмо; усещаше как са треперели ръцете й; виждаше я как влачи тежкия куфар с едната си ръка, а с другата е хванала каишката на Каренин. Представяше си как отключва пражкия им апартамент и собственото му сърце се свиваше от чувството за самота и осиротялост, облъхнало нейното лице, когато е отворила вратата.

През онези два прекрасни дни на меланхолия неговото съчувствие (това проклятие, наречено емоционална телепатия) просто си бе почивало. Бе спало, както спи миньор в неделя след седмицата убийствен труд, за да може в понеделник отново да се спусне в шахтата.

Томаш преглеждаше пациент и вместо него виждаше Тереза. Повтаряше си наум: Не мисли за нея! Не мисли за нея! Казваше си: Тъкмо защото съм болен от съчувствие, е добре, че тя замина и че аз никога вече няма да я видя. Трябва да се избавя не от нея, а от своето съчувствие, от тази болест, която по-рано не познавах и с чийто бацил ме зарази Тереза!

В съботата и в неделята бе чувствал как сладостната лекота на битието плува към него от дълбините на бъдещето. В понеделник върху него се стовари неизпитвана дотогава тежест. Всичките тонове желязо на руските танкове бяха като перце в сравнение с нея. Няма нищо по-тежко от съчувствието. Дори собствената болка не е тъй тежка, както болката, съчувствана с някого, заради някого, вместо някого, усилена многократно от въображението, продължена от многогласното ехо.

Томаш си повтаряше, че не бива да се поддава на съчувствието, а съчувствието му го слушаше с наведена глава, като виновно. Съчувствието знаеше, че злоупотребява с правата си, и въпреки това мълчаливо държеше на своето, тъй че на петия ден след заминаването на Тереза Томаш съобщи на директора на болницата (същия, който след руското нахлуване му бе звънял всеки ден в Прага), че трябва незабавно да се върне в родината си. Изпитваше срам. Съзнаваше, че директорът ще прецени постъпката му като безотговорна и непростима. Разкъсваше се от желание да му се довери, да му разкаже за Тереза и за писмото, което тя му бе оставила на масата. Но не го направи. От гледна точка на един швейцарски лекар решението на Тереза би изглеждало истерично и противно. А Томаш не желаеше да допусне някой да си помисли нещо лошо за нея.

Директорът наистина се разстрои.

Томаш сви рамене и каза:

— Es muss sein. Es muss sein.

Това беше алюзия. Последната част от последния квартет на Бетовен е изградена върху следните два мотива:

— Muss es sein? (Дали трябва?)

— Es muss sein! Es muss sein! (Да, трябва! Да, трябва!)

За да бъде смисълът на тези думи съвсем ясен, Бетовен е онасловил цялата последна част с думите: „Der schwer gefasste Entscheidung“ — трудно взетото решение.

С това препращане към Бетовен Томаш всъщност вече се завръщаше при Тереза, защото именно по нейно настояване започнаха да купуват плочи с Бетовеновите квартети и сонати.

Препратката бе по-уместна, отколкото Томаш предполагаше, тъй като директорът беше страстен поклонник на музиката. Той се усмихна ведро и промълви, маркирайки с гласа си мотива на Бетовен:

— Muss es sein? (Дали трябва?)

Томаш каза за сетен път:

— Ja, es muss sein! (Да, трябва!)