Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (69)

13

Един от помощниците пристъпи мълчаливо към Тереза. Държеше тъмносиня лента.

Тя разбра, че иска да й завърже очите. Поклати глава и каза:

— Не, искам да виждам всичко.

Но това не беше истинската причина за отказа и. Тереза не беше от породата на героите, които могат смело и решително да гледат в очите своите екзекутори. Тя просто искаше да отдалечи смъртта. Струваше и се, че щом лентата покрие очите й, ще се озове в преддверието на смъртта, откъдето няма връщане.

Мъжът я улови под ръка, но я остави да се движи свободно. Тръгнаха по поляната, ала Тереза все не можеше да си избере дърво. Никой не я принуждаваше да бърза, но тя разбираше, че бездруго не може да избяга. Видя пред себе си цъфнал кестен и се спря до него. Опря гръб на ствола и изви очи нагоре: видя как слънцето пронизва зелените листа и дочу отдалеч мелодията на града, едва доловима и сладостна, сякаш изпълнявана от хиляди цигулки.

Мъжът вдигна пушката.

Тереза усети, че смелостта я напуска. Изпадна в отчаяние от своята слабост, но не можеше да се справи с нея. Проговори:

— Но аз не дойдох по свое желание.

Мъжът моментално наведе надолу цевта на пушката и промълви кротко:

— Щом не е по ваше желание, ние не можем да го направим. Нямаме право.

И гласът му беше ласкав, сякаш се извиняваше на Тереза, че не може да я застреля, щом тя самата не иска. Тази ласкавост й късаше сърцето. Тя се извърна към ствола на дървото, опря буза о кората и се разплака.