Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

5

Отначало постъпи в една клиника, отдалечена на около седемдесет километра от Прага. Пътуваше дотам всеки ден с влак и се прибираше изтощен до смърт. Година по-късно му се удаде възможността да си намери по-удобно място в поликлиниката на едно пражко предградие, но за сметка на понижение в професионалната йерархия. Вече не беше хирург, а участъков лекар. Чакалнята беше претъпкана, Томаш можеше да отдели на всеки пациент не повече от пет минути: предписваше им разни аспирини, попълваше болнични листове, издаваше направления. Вече не се смяташе за лекар, а за чиновник.

Един ден в края на приемните часове го посети някакъв мъж на около петдесет години; леката пълнота му придаваше солидност. Представи се като специалист в Министерството на вътрешните работи и покани Томаш в отсрещната кръчма.

Поръча бутилка вино. Томаш се възпротиви:

— С кола съм. Ако ме хванат, ще ми вземат книжката.

Специалистът от министерството се усмихна:

— Ако стане нещо такова, достатъчно е да ги препратите към мен. — И той подаде на Томаш визитна картичка с името си (сто на сто фалшиво) и телефонния номер на министерството.

Разприказва се надълго и нашироко колко уважава Томаш. Всички в министерството съжалявали, че хирург от такава класа трябва да предписва аспирини в някаква си квартална поликлиника. Даваше му със заобикалки да разбере, че полицията, макар да не може да го признае гласно, не одобрява прекалено драстичния начин, по който добри специалисти биват принудени да напуснат работата си.

От много време насам никой не му бе отправял похвали, тъй че Томаш слушаше много внимателно пълничкия мъж и остана изненадан колко точно и колко подробно е информиран той за професионалните му успехи. Човек тъй трудно устоява на ласкателства! Томаш просто не можеше да се предпази да приема на сериозно онова, което му говореше човекът от министерството.

Но това не беше само от суета. В още по-голяма степен се дължеше на неопитност. Ако седите лице в лице с един симпатичен, учтив и любезен човек, е много трудно постоянно да си давате сметка, че нито една негова дума не е истина, че нищо от казаното не е искрено. Да не вярваш на хората (постоянно и системно, без да се разколебаеш и за миг) изисква огромно усилие, а и тренинг, тоест чести полицейски разпити. Такъв тренинг липсваше на Томаш.

Човекът от министерството продължи да говори:

— Докторе, ние знаем, че в Цюрих сте имали много добро положение. И високо ценим факта, че се завърнахте. Голям жест от ваша страна. Разбрали сте, че мястото ви е тук. — И додаде, сякаш упрекваше Томаш: — Но вашето място е до операционната маса!

— Съгласен съм — рече Томаш.

Настъпи кратка пауза. Накрая човекът от министерството каза със скръбен глас:

— Кажете ми обаче, докторе, вие наистина ли смятате, че на комунистите трябва да им се избодат очите? Не ви ли се струва странно да напишете такова нещо именно вие, който от толкова години възвръщате здравето на хората?

— Но това е пълна дивотия — възпротиви се Томаш. — Прочетете какво точно съм написал.

— Чел съм го — каза човекът от Министерството на вътрешните работи с глас, който би трябвало да звучи много тъжно.

— И какво, нима съм написал, че на комунистите трябва да им се избодат очите?

— Всички така го разбраха. — Гласът на специалиста от Министерството ставаше все по-тъжен и по-тъжен.

— Ако бяхте прочели текста в първоначалния му вид, цял, такова нещо нямаше да ви хрумне. Той излезе леко съкратен.

— Какво казахте? — наостри слух мъжът. — Нима не са публикували вашия текст в първоначалния му вид?

— Съкратиха го.

— С много ли?

— С около една трета.

Възмущението на мъжа изглеждаше съвсем неподправено.

— Е, не, не е било честно от тяхна страна.

Томаш сви рамене.

— Трябвало е да протестирате! Да настоявате да се публикува пълният текст!

— Нали скоро след това дойдоха руснаците. На никого не му беше до такива неща.

— Добре, но защо хората трябва да си мислят, че вие, един лекар, искате някой да лишава хората от зрение?

— Ама моля ви се, този материал беше отпечатан някъде в края на вестника, при читателските писма. Едва ли някой му е обърнал внимание. Освен руското посолство, на което му дойде като по поръчка.

— Не говорете така, докторе. Самият аз съм разговарял с много хора, които споменаваха за вашия материал и се чудеха как сте могли да го напишете. Но сега, като ми обяснихте, че не е бил отпечатан пълният ви текст, виждам нещата много по-ясно. Впрочем те ли ви го бяха поръчали?

— Не — отговори Томаш, — аз им го изпратих.

— Познавате ли тези хора?

— Кои?

— Тези, дето са отпечатали статията ви.

— Не, не ги познавам.

— Никога ли не сте разговаряли с тях?

— Веднъж ме поканиха в редакцията.

— За какво?

— Заради статията.

— И с кого разговаряхте там?

— С някакъв редактор.

— Как се казваше редакторът?

Едва сега Томаш проумя, че го разпитват. Изведнъж усети, че всяка негова дума може да причини неприятности на някого. Естествено, знаеше името на редактора, но отрече:

— Не зная.

— Хайде, хайде, докторе — каза мъжът с тон, издаващ недоволството му от неискреността на Томаш, — нали ви се е представил!

Трагикомично е как не нещо друго, а доброто ни възпитание се превръща в съюзник на полицията. Ние не умеем да лъжем. Императивът „Говори само истината“, който мама и татко са ни втълпявали, действа толкова автоматично, че ние се срамуваме от изречената лъжа дори пред разпитващия ни полицай. За нас е по-лесно да се изпокараме с него, да го обиждаме (което е съвършено лишено от смисъл), отколкото да го лъжем в очите (което пък е единственият правилен подход).

Когато човекът от министерството го упрекна в неискреност, Томаш се почувства едва ли не гузен. Трябваше да преодолее някаква вътрешна съпротива, за да продължи да лъже.

— Сигурно ми се е представил — каза той, — но понеже името му не ми говореше нищо, веднага го забравих.

— Как изглеждаше?

Редакторът, който го бе приел тогава, беше нисък, с подстригана тип канадска ливада руса коса. Затова Томаш се помъчи да даде точно обратните данни:

— Висок. С дълга черна коса.

— Аха — прекъсна го човекът от министерството, — и с голяма брада, нали?

Томаш потвърди.

— Леко прегърбен?

— Да — потвърди още веднъж Томаш и изведнъж си даде сметка, че мъжът от министерството от самото начало е имал предвид конкретен човек. Разбра, че не само е набедил някакъв нещастен редактор, но че на всичко отгоре му е навредил с лъжлива информация.

— Но защо ви покани? За какво разговаряхте?

— Питаха ме дали могат да променят словореда на едно място.

Това прозвуча като смешно шикалкавене. Човекът от министерството отново даде израз на огорчението и почудата си, че Томаш не желае да му каже истината:

— Ама недейте така, докторе! Преди малко твърдяхте, че са съкратили текста ви с една трета, а сега ми казвате, че ставало дума за смяна на словореда! Няма логика!

На Томаш изведнъж му олекна, защото този път беше казал самата истина.

— Да, няма логика, обаче стана точно така — засмя се той. — Помолиха ме да им разреша да сменят словореда в едно изречение, а после съкратиха една трета от текста.

Човекът от министерството пак поклати глава, сякаш не можеше да си обясни една толкова неморална постъпка, и проговори:

— Не е било никак коректно от тяхна страна спрямо вас.

Допи си виното и заключи:

— Господин докторе, станали сте жертва на манипулация. Ще бъде много жалко заради това да страдате и вие, и пациентите ви. Искам да ви уверя, че ние прекрасно съзнаваме вашите качества. Ще видим какво може да се направи.

Подаде ръка на Томаш и сърдечно раздруса неговата. После си тръгнаха, всеки към своята кола.