Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (52)

Сила

В леглото на един от многото хотели, оазиси на тяхната любов, Сабина си играеше с ръцете на Франц.

— Просто не е за вярване — обади се тя — какви мускули имаш!

Похвалата достави удоволствие на Франц. Той стана от леглото, хвана тежкия дъбов стол за единия крак долу при пода и бавно го вдигна нагоре.

— Не бива да се боиш от нищо — каза. — Ще те защитя във всяка ситуация. Бил съм състезател по джудо.

Ето че успя да вдигне тежкия стол над главата си с една ръка и Сабина каза:

— Приятно ми е да знам, че си толкова силен.

Но дълбоко в душата си додаде: Франц наистина е силен, но силата му е насочена навън. Спрямо хората, с които живее, които обича, той е слаб. Слабостта му се нарича доброта. На нея, Сабина, той никога не би заповядал. Не би и наредил като Томаш навремето да сложи огледало на пода и да ходи по него гола. И не защото му липсва чувственост. Липсва му сила да й нареди. Има неща, които могат да станат реалност само чрез насилие. Плътската любов е немислима без насилие.

Сабина не сваляше очи от Франц, който кръстосваше стаята с високо вдигнатия стол. Тази гледка и се струваше гротескна и я изпълваше със странна печал.

Франц остави стола на земята и седна на него с лице към Сабина.

— Не че ми е неприятно да бъда силен — каза той, — но за какво са ми в Женева тези мускули? Само за украса. Като пауново перо. През целия си живот не съм набил никого.

Сабина развиваше нататък меланхоличните си разсъждения. А ако имаше партньор, който да й заповядва? Който иска да е неин господар? Колко дълго щеше да го изтърпи? Най-много пет минути! От което заключи, че никой мъж не е за нея. Нито силен, нито слаб. Тя проговори:

— А защо не употребиш някой път силата си против мен?

— Защото да обичаш, означава да се откажеш от силата си — промълви Франц.

Сабина осъзна две неща: първо, че неговите думи са прекрасни и правдиви. Второ, че с това изречение Франц се самоизключва от нейния еротичен живот.

Да живееш в истина

Това е формулировка, която е употребил Кафка или в своя дневник, или в някое от писмата си. Франц вече не помнеше къде точно я бе срещнал. Но формулировката го бе заинтригувала. Какво означава да живееш в истина? Да се дефинира чрез отрицание е лесно: това означава да не лъжеш, да не се спотайваш, да не криеш нищо. Откакто познава Сабина, Франц живее в лъжа. Разказва на жена си за конгреса в Амстердам и за лекциите в Мадрид, които никога не е чел, и се страхува да се разхожда със Сабина по улиците на Женева. Забавно му е да лъже и да се крие именно защото никога не го е правил. Развълнуван е приятно като отличник на класа, който един път в живота си е решил да избяга от час.

Според Сабина да живееш в истина, да не лъжеш нито себе си, нито другите, е възможно само при условие, че живееш без публика. В мига, в който се появи свидетел на постъпките ни, ние, щем не щем, се приспособяваме към наблюдаващия ни поглед и вече нищо от онова, което вършим, не е истина. Да имаш публика, да мислиш за публиката, означава да живееш в лъжа. Сабина презира книгите, чиито автори разкриват пред читателя интимния си живот и този на своите приятели. Според нея човек, изгубил своята интимност, е изгубил всичко. А човек, който се лишава от нея доброволно, е чудовище. Ето защо Сабина ни най-малко не се измъчва от факта, че се налага да крие своята любов. Напротив — само по този начин тя може „да живее в истина“.

За разлика от нея Франц е сигурен, че в разделянето на живота на личен и обществен е изворът на всички лъжи: човек е един в частния си живот и друг за пред обществото. „Да живее в истина“ за него означава да премахне бариерата между личното и общественото. Обича да цитира Андре Бретон, който пише, че би искал да живее „в стъклен дом“, където не съществува никаква тайна и където може да надникне всеки.

Когато чу жена си да казва на Сабина, „Това бижу е грозно!“, той разбра, че повече не може да живее в лъжа. В онази ситуация бе длъжен да защити Сабина. Не го направи само от страх да не издаде тайната им връзка.

На другия ден след коктейла трябваше да заминат със Сабина за два дни до Рим. Франц постоянно чуваше в мислите си изречението „Това бижу е грозно!“ и виждаше жена си не такава, каквато я бе виждал през целия им съвместен живот. Нейната агресивност, неуязвима, шумна и темпераментна, снемаше от плещите му бремето на добротата, което бе носил търпеливо през всичките двайсет и три години на брака им. Спомни си величествения интериор на амстердамския храм и отново усети странния, непонятен възторг, който предизвика у него празнотата му.

Стягаше си багажа, когато Мари-Клод влезе в стаята; тя се разбъбри за гостите от предната вечер, одобряваше енергично някои мнения, които бе чула от тях, и цитираше с насмешка други.

Франц я изгледа продължително и накрая каза:

— В Рим няма да има никаква конференция.

Тя не схвана:

— Тогава защо отиваш?

— От седем или осем месеца имам любовница. Не искам да се срещам с нея в Женева. Затова пътувах толкова често. Реших, че е редно да ти го кажа.

Още след първите думи Франц се изплаши; първоначалната смелост го напусна. Извърна очи, за да не види изписаното по лицето на Мари-Клод отчаяние, което според него признанието му щеше да я накара да изпита.

След кратка пауза чу гласа и:

— Да, и аз мисля, че би трябвало да го знам.

Гласът й звучеше уверено и Франц вдигна очи: Мари-Клод не беше съкрушена. На вид не се различаваше от жената, която предната вечер бе произнесла звънко: „Това бижу е грозно!“

Тя продължи:

— Щом си толкова смел да ме осведомиш, че от седем или осем месеца ми изневеряваш, ще можеш ли да ми кажеш с кого?

Франц винаги бе смятал, че не бива да причинява болка на Мари-Клод, че трябва да уважава жената у нея. Но къде се беше дянала жената у Мари-Клод? Или, с други думи: къде се беше дянал образът на майка му, който той отъждествяваше с жена си? Майка му, тъжната му и наранена майка, обула различни обувки, си бе отишла от Мари-Клод, а може би не си бе отишла от нея, защото никога не бе обитавала тялото й? Франц осъзна това и внезапно го заля вълна от омраза.

— Не виждам защо да не ти кажа — отсече той.

Ако не я бе заболяло от новината, че й изневерява, той не се съмняваше, че ще я заболи, като разбере коя е съперничката й. Затова започна да й разказва за Сабина, впил очи в нейните.

Малко по-късно се срещна със Сабина на летището. Самолетът набра височина и на Франц му олекваше все повече и повече. Той си казваше, че след девет месеца най-после отново живее в истина.