Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

7
Кратък речник на неразбраните думи (край)

Старата църква в Амстердам

От едната страна има къщи и зад техните големи партерни прозорци, подобни на витрини, се виждат малки стаи на леки жени. Самите леки жени седят по бельо плътно до стъклата в изящни, отрупани с възглавнички кресла. Приличат на големи скучаещи котки.

Цялата отсрещна страна на улицата е заета от величествен готически храм от четиринайсети век. Между света на леките жени и света на Бога като река, отделяща две царства, се стеле тежка миризма на урина.

Вътре в църквата от стария готически стил са останали само високите голи бели стени, колоните, сводът и прозорците. По стените няма нито едно изображение, пред тях — нито една статуя. Църквата е толкова изпразнена, че прилича на физкултурен салон. Само по средата са подредени в голям квадрат столове, ограждащи миниатюрен подиум с амвон за проповедника. Зад столовете са разположени дървени килийки — ложи за богатите градски родове.

Столовете и ложите са поставени тук, без изобщо да бъдат съобразени с линията на стените и с разположението на колоните, сякаш искат да засвидетелстват на готическата архитектура своето безразличие и пренебрежение. Калвинистката вяра е превърнала още преди векове църквата в най-обикновен хангар, чието единствено предназначение е да предпазва богомолците от дъждовете и снега.

Франц беше във възторг: през тази огромна зала бе преминал Великият Поход на историята.

Сабина пък си спомни как след комунистическия преврат всички замъци в Чехия бяха национализирани и превърнати в техникуми, старчески домове, а някои дори в краварници. Веднъж тя бе посетила един такъв краварник: сред гипсовите орнаменти на стените бяха забити ченгели с железни халки и към тях бяха привързани кравите, които гледаха замечтано през прозорците към градината на замъка. В градината се разхождаха кокошки.

Франц каза:

— Тази празнота ме очарова. Хората трупат олтари, статуи, изображения, столове, кресла, килими, книги, докато един ден идва мигът на разкрепостяващото ликуване и те помитат всичко като трохи от маса. Можеш ли да си представиш Херкулесовата метла, която е разчистила всичко в този храм?

Сабина посочи една дървена ложа.

— Бедните е трябвало да стоят прави, а богатите са седели в ложи. Но има нещо, което е обединявало банкера и бедняка: ненавистта към красотата.

— Що е красота? — попита Франц и пред очите му изплува вернисажът, в който му се беше наложило неотдавна да вземе участие заедно с жена си. Безнадеждна суета в словата, суета в културата, суета в изкуството.

По време на студентската бригада на младежкия строителен обект, една неделя, когато в душата й се бе натрупала отрова от денонощно гърмящите по високоговорителите бодри маршове, тя се качи на мотоциклет и пропътува километри през гората. Спря в едно малко селце, притулено сред хълмове. Подпря мотоциклета на стената на църквата и влезе вътре. Отслужваха литургия. По онова време религията се преследваше от режима и повечето хора избягваха да влизат в църква. И тук по скамейките бяха насядали само старци и бабички, защото те не се страхуваха от режима. Страх ги беше само от смъртта.

Свещеникът произнесе с напевен глас някакво изречение и хората го повториха след него в хор. Това бяха литании. Едни и същи думи се връщаха отново и отново като странник, който не може да откъсне очи от ширналата се пред него гледка, или като човек, който не може да се раздели с живота. Сабина седеше най-отзад, понякога затваряше очи, за да попие по-пълно музиката на словото, и пак ги отваряше: виждаше над себе си боядисания в синьо свод, обсипан с едри златни звезди. Беше очарована.

Онова, което неочаквано за самата себе си бе открила в селската църква, не беше Бог, а красотата. При това Сабина разбираше добре, че църквата и литаниите не бяха красиви сами по себе си, а именно съпоставени с младежкия обект, където тя прекарваше дните си сред грохота на песни. Литургията беше прекрасна, защото й се беше явила внезапно и тайно като свят, станал жертва на измяна.

Оттогава Сабина знаеше, че красотата е свят, станал жертва на измяна. Човек може да я срещне само когато някъде преследвачите по грешка са забравили за нея. Красотата е скрита зад кулисите на първомайските манифестации. Ако искаме да я съзрем, трябва да раздерем платното на декора.

— За първи път ми се случва някоя църква да ме очарова така — каза Франц.

Но не протестантският дух, нито пък аскетизмът бяха разпалили възторга му. Беше нещо друго, нещо много лично, за което той не се осмеляваше да говори пред Сабина. Струваше му се, че чува глас, който го насърчава да грабне метлата на Херкулес и да разчисти от живота си вернисажите на Мари-Клод, певците на Мари-Ан, конгресите и симпозиумите, ненужните слова, суетните думи. Голямото празно пространство на Амстердамския храм бе станало за него символ на собственото му освобождение.

Сила

В леглото на един от многото хотели, оазиси на тяхната любов, Сабина си играеше с ръцете на Франц.

— Просто не е за вярване — обади се тя — какви мускули имаш!

Похвалата достави удоволствие на Франц. Той стана от леглото, хвана тежкия дъбов стол за единия крак долу при пода и бавно го вдигна нагоре.

— Не бива да се боиш от нищо — каза. — Ще те защитя във всяка ситуация. Бил съм състезател по джудо.

Ето че успя да вдигне тежкия стол над главата си с една ръка и Сабина каза:

— Приятно ми е да знам, че си толкова силен.

Но дълбоко в душата си додаде: Франц наистина е силен, но силата му е насочена навън. Спрямо хората, с които живее, които обича, той е слаб. Слабостта му се нарича доброта. На нея, Сабина, той никога не би заповядал. Не би и наредил като Томаш навремето да сложи огледало на пода и да ходи по него гола. И не защото му липсва чувственост. Липсва му сила да й нареди. Има неща, които могат да станат реалност само чрез насилие. Плътската любов е немислима без насилие.

Сабина не сваляше очи от Франц, който кръстосваше стаята с високо вдигнатия стол. Тази гледка и се струваше гротескна и я изпълваше със странна печал.

Франц остави стола на земята и седна на него с лице към Сабина.

— Не че ми е неприятно да бъда силен — каза той, — но за какво са ми в Женева тези мускули? Само за украса. Като пауново перо. През целия си живот не съм набил никого.

Сабина развиваше нататък меланхоличните си разсъждения. А ако имаше партньор, който да й заповядва? Който иска да е неин господар? Колко дълго щеше да го изтърпи? Най-много пет минути! От което заключи, че никой мъж не е за нея. Нито силен, нито слаб. Тя проговори:

— А защо не употребиш някой път силата си против мен?

— Защото да обичаш, означава да се откажеш от силата си — промълви Франц.

Сабина осъзна две неща: първо, че неговите думи са прекрасни и правдиви. Второ, че с това изречение Франц се самоизключва от нейния еротичен живот.

Да живееш в истина

Това е формулировка, която е употребил Кафка или в своя дневник, или в някое от писмата си. Франц вече не помнеше къде точно я бе срещнал. Но формулировката го бе заинтригувала. Какво означава да живееш в истина? Да се дефинира чрез отрицание е лесно: това означава да не лъжеш, да не се спотайваш, да не криеш нищо. Откакто познава Сабина, Франц живее в лъжа. Разказва на жена си за конгреса в Амстердам и за лекциите в Мадрид, които никога не е чел, и се страхува да се разхожда със Сабина по улиците на Женева. Забавно му е да лъже и да се крие именно защото никога не го е правил. Развълнуван е приятно като отличник на класа, който един път в живота си е решил да избяга от час.

Според Сабина да живееш в истина, да не лъжеш нито себе си, нито другите, е възможно само при условие, че живееш без публика. В мига, в който се появи свидетел на постъпките ни, ние, щем не щем, се приспособяваме към наблюдаващия ни поглед и вече нищо от онова, което вършим, не е истина. Да имаш публика, да мислиш за публиката, означава да живееш в лъжа. Сабина презира книгите, чиито автори разкриват пред читателя интимния си живот и този на своите приятели. Според нея човек, изгубил своята интимност, е изгубил всичко. А човек, който се лишава от нея доброволно, е чудовище. Ето защо Сабина ни най-малко не се измъчва от факта, че се налага да крие своята любов. Напротив — само по този начин тя може „да живее в истина“.

За разлика от нея Франц е сигурен, че в разделянето на живота на личен и обществен е изворът на всички лъжи: човек е един в частния си живот и друг за пред обществото. „Да живее в истина“ за него означава да премахне бариерата между личното и общественото. Обича да цитира Андре Бретон, който пише, че би искал да живее „в стъклен дом“, където не съществува никаква тайна и където може да надникне всеки.

Когато чу жена си да казва на Сабина, „Това бижу е грозно!“, той разбра, че повече не може да живее в лъжа. В онази ситуация бе длъжен да защити Сабина. Не го направи само от страх да не издаде тайната им връзка.

На другия ден след коктейла трябваше да заминат със Сабина за два дни до Рим. Франц постоянно чуваше в мислите си изречението „Това бижу е грозно!“ и виждаше жена си не такава, каквато я бе виждал през целия им съвместен живот. Нейната агресивност, неуязвима, шумна и темпераментна, снемаше от плещите му бремето на добротата, което бе носил търпеливо през всичките двайсет и три години на брака им. Спомни си величествения интериор на амстердамския храм и отново усети странния, непонятен възторг, който предизвика у него празнотата му.

Стягаше си багажа, когато Мари-Клод влезе в стаята; тя се разбъбри за гостите от предната вечер, одобряваше енергично някои мнения, които бе чула от тях, и цитираше с насмешка други.

Франц я изгледа продължително и накрая каза:

— В Рим няма да има никаква конференция.

Тя не схвана:

— Тогава защо отиваш?

— От седем или осем месеца имам любовница. Не искам да се срещам с нея в Женева. Затова пътувах толкова често. Реших, че е редно да ти го кажа.

Още след първите думи Франц се изплаши; първоначалната смелост го напусна. Извърна очи, за да не види изписаното по лицето на Мари-Клод отчаяние, което според него признанието му щеше да я накара да изпита.

След кратка пауза чу гласа и:

— Да, и аз мисля, че би трябвало да го знам.

Гласът й звучеше уверено и Франц вдигна очи: Мари-Клод не беше съкрушена. На вид не се различаваше от жената, която предната вечер бе произнесла звънко: „Това бижу е грозно!“

Тя продължи:

— Щом си толкова смел да ме осведомиш, че от седем или осем месеца ми изневеряваш, ще можеш ли да ми кажеш с кого?

Франц винаги бе смятал, че не бива да причинява болка на Мари-Клод, че трябва да уважава жената у нея. Но къде се беше дянала жената у Мари-Клод? Или, с други думи: къде се беше дянал образът на майка му, който той отъждествяваше с жена си? Майка му, тъжната му и наранена майка, обула различни обувки, си бе отишла от Мари-Клод, а може би не си бе отишла от нея, защото никога не бе обитавала тялото й? Франц осъзна това и внезапно го заля вълна от омраза.

— Не виждам защо да не ти кажа — отсече той.

Ако не я бе заболяло от новината, че й изневерява, той не се съмняваше, че ще я заболи, като разбере коя е съперничката й. Затова започна да й разказва за Сабина, впил очи в нейните.

Малко по-късно се срещна със Сабина на летището. Самолетът набра височина и на Франц му олекваше все повече и повече. Той си казваше, че след девет месеца най-после отново живее в истина.