Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (31)

14

Едно момиче, което, вместо да се стреми „към нещо по-възвишено“, е принудено да разнася бира на пияниците, а в неделя да пере мръсните дрехи на братята и сестра си, успява да натрупа в себе си голям запас от виталност, за какъвто хората, следващи в университетите и прозяващи се над книгите, не могат и да сънуват. Тереза беше чела повече от тях, беше научила за живота повече от тях, но никога нямаше да узнае това. Онова, което отличава образования човек от самоукия, не е количеството знание, а различната степен на виталност и самочувствие. Въодушевлението, с което Тереза се хвърли във водовъртежа на живота в Прага, бе едновременно хищно и крехко. Сякаш тя непрекъснато очакваше един ден някой да и каже: „Не ти е тук мястото! Връщай се откъдето си дошла!“ Цялата й жажда за живот висеше на един-единствен косъм: гласа на Томаш, който преди време бе призовал навън плахо спотаената в недрата на тялото й душа.

Тереза постъпи на работа във фотографската лаборатория, но това не я задоволяваше. Искаше сама да снима. Приятелката на Томаш, Сабина, й даде да види три-четири албума на прочути фотографи; после се срещнаха в едно кафене и Сабина й разясни над разтворените албуми кое е неповторимото в техните фотографии. Тереза я слушаше с мълчалива съсредоточеност, каквато рядко някой учител вижда върху лицата на своите ученици.

Благодарение на Сабина тя проумя родството между фотографията и живописта и започна да кара Томаш да ходят на всички изложби, които се организираха в Прага. Скоро й се удаде да отпечата в илюстрованото списание свои собствени снимки и един ден напусна лабораторията и се нареди сред професионалните фотографи на списанието.

Същата вечер отидоха с приятели да отпразнуват повишението й в един бар, където танцуваха. Томаш изпадна в лошо настроение и понеже Тереза настояваше да й каже какво има, най-накрая вкъщи той си призна, че я е ревнувал от свой колега, с когото бе танцувала.

— Кажи, наистина ли ревнуваше? — повтори Тереза поне десет пъти, сякаш й бе съобщил, че е станала лауреат на Нобелова награда, и тя не можеше да повярва.

После го прегърна през кръста и затанцува с него из стаята. Това не бяха модните танци, които бе демонстрирала преди час на дансинга в бара. Беше някакъв селски танц, буйно подрипване, при което Тереза размахваше крака до тавана, правеше големи тромави подскоци и влачеше Томаш насам и натам.

За нещастие скоро след това самата тя почна да ревнува и нейната ревност не беше за Томаш Нобелова награда, а бреме, от което той щеше да се избави едва кратко време преди смъртта си.