Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (126)

18

Всички имаха предчувствие, че нещо ще се случи. Хората забавяха крачка и се оглеждаха назад.

Американската актриса, на която бяха отредили място в края на колоната, не желаеше да търпи повече това унижение и реши да мине в атака. Затича се. Също както при бягането на пет хиляди метра бегачът, който дотогава е пестял силите си и се е държал в края на основната група, изведнъж се устремява напред и изпреварва всички останали състезатели.

Мъжете се усмихваха смутено и правеха път на славната атлетка, за да подпомогнат нейната победа, но жените крещяха: „Върнете се на мястото си! Това да не е парад на филмови звезди!“

Ала актрисата не се уплаши и продължи да подтичва напред, придружена от петима фотографи и двама кинооператори.

Тогава една френска професорка по лингвистика я улови за китката й и каза (на кошмарен английски):

— Това е поход на лекари, които искат да лекуват смъртно болни камбоджанци, а не е спектакъл за филмови звезди!

Актрисата не беше достатъчно силна, за да изтръгне ръката си от хватката на професорката по лингвистика. Затова отвърна (на отличен английски):

— Я се разкарайте! Аз съм била на стотици такива акции! Навсякъде е добре да има звезди! На нас това ни е работата! Това е наш морален дълг!

— Ама че лайно! — възкликна професорката по лингвистика (на отличен френски).

Американската актриса я разбра и се разплака.

— Стой така! — извика й един оператор и коленичи пред нея. Актрисата се втренчи в обектива му, а сълзите се търкаляха по бузите й.