Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (142)

5

В сравнение с хората кучето има малко преимущества, но едно от тях е особено ценно: при кучетата евтаназията не е забранена със закон; животното има право на милосърдна смърт. Каренин все така куцукаше на три крака и прекарваше все повече време в ъгъла. Виеше от болка. Двамата съпрузи бяха на едно мнение, не бива да го оставят да се мъчи излишно. Но споделянето на този принцип не ги избавяше от тревожната неувереност: как да разпознаят мига, когато страданието е вече излишно? Как да улучат момента, когато животът вече е загубил смисъл?

Поне Томаш да не беше лекар! Тогава можеше да прехвърлят решението на трето лице. Да отидат при ветеринар и да го помолят да постави инжекция на кучето.

Толкова е страшно сам да влезеш в ролята на смъртта! Томаш дълго упорстваше, че няма да бие никаква инжекция на Каренин, а ще повика ветеринар. Но после проумя, че може да дари кучето с привилегия, недостъпна за нито един човек: смъртта да го споходи в лицето на обичаните от него създания.

Каренин ви от болка цяла нощ. На сутринта Томаш го опипа и каза на Тереза:

— Няма да чакаме повече.

Беше сутрин, след малко и двамата трябваше да излизат за работа. Тереза влезе в стаята при Каренин. До този момент той лежеше безучастно (дори когато малко преди това Томаш го преглеждаше, не му обърна никакво внимание), но сега, дочул отварянето на вратата, вдигна глава и погледна Тереза.

Тя просто не можеше да понесе този поглед, направо подскочи. Каренин никога не гледаше по този начин Томаш, само нея. Но и нея никога не бе гледал с такава настойчивост. Погледът му не беше отчаян, нито пък тъжен, не. Той излъчваше ужасяваща, непоносима доверчивост. Не беше поглед, а страстен въпрос. Цял живот Каренин бе чакал Тереза да му отговори и сега й даваше да разбере (много по-настойчиво от друг път), че все още е готов да узнае истината от нея. (Всичко, което идва от Тереза, е за него истина: дори когато тя му каже „Седни“ или „Легни!“, това пак са истини, с които Каренин се идентифицира и които придават смисъл на живота му.)

Този поглед, излъчващ ужасяваща доверчивост, беше съвсем кратък. След миг Каренин отново положи глава на лапите си. Тереза знаеше, че никой вече нямаше да я погледне така.

Тя по принцип не му даваше да яде сладки неща, но преди няколко дни му купи три-четири шоколада. Разви станиола, начупи шоколадите и ги пръсна пред него. Сложи и купичка с вода, за да не му липсва нищо, когато остане сам вкъщи за няколко часа. Погледът, който й беше отправил преди малко, сякаш го изтощи. Макар и заобиколен с шоколади, той не вдигна повече глава.

Тереза се отпусна до него на земята и го прегърна. Той много бавно и омаломощено я подуши и я близна един-два пъти. Тя прие ласките му със затворени очи, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Извърна глава, за да може той да близне и другата и буза.

Но вече трябваше да върви при юниците си. Върна се след пладне. Томаш още не се беше прибрал. Каренин все тъй лежеше сред блокчетата шоколад и този път не вдигна глава, когато я чу да идва. Болният му крак беше отекъл и туморът се беше спукал на ново място. Между космите на козината бе избила светлочервена (не като кръв) капчица.

Тереза отново прилегна до него на земята. Едната й ръка беше преметната през тялото му, а очите й бяха затворени. След известно време някой заблъска по вратата. Тереза чу: „Господин докторе, господин докторе! Дошли са прасето и неговият председател!“ Но тя не беше в състояние да говори с когото и да било. Не помръдна, не вдигна клепачи. Отвън се чу още веднъж: „Господин докторе, нерезите са тук!“ После настана тишина.

Томаш си дойде едва след половин час. Отиде безмълвно в кухнята и си приготви спринцовката. Когато влезе в стаята, Тереза беше станала, а Каренин се надигаше с усилие от земята. Щом видя Томаш, той завъртя немощно опашка.

— Гледай — каза Тереза, — той все още се усмихва!

Каза го умолително, сякаш с тези думи просеше малка отсрочка, но не и настоятелно.

Бавно опъна на дивана чаршаф. Бял, на ситни лилави цветчета. Впрочем беше приготвила и обмислила предварително всичко, сякаш си бе представяла смъртта на Каренин много дни напред. (Ах, колко е страшно това: ние всъщност мечтаем отдалеч за смъртта на любимите си същества!)

Каренин вече нямаше сила да скочи на дивана. Тереза и Томаш го взеха заедно на ръце и го вдигнаха. Тереза го сложи да легне на една страна и Томаш огледа крака му. Търсеше мястото, където вената е най-изпъкнала. След като го намери, острига козината с ножичка.

Тереза беше коленичила до дивана и крепеше с ръце главата на Каренин плътно до лицето си.

Томаш я помоли да стисне здраво задната лапа на кучето над вената, която беше тънка и не беше лесно да се вкара иглата. Тереза го направи, без да отлепя главата на Каренин от лицето си. Говореше му безспир с тих глас и той не мислеше за нищо друго, освен за нея. Не изпитваше страх. Близна още два пъти лицето й. А Тереза му шептеше:

— Не бой се, не бой се, там нищо няма да те боли, там ще сънуваш катерички и зайчета, там ще са кравичките, и Мефистофел ще е там, не бой се…

Томаш заби иглата във вената и натисна буталото. Каренин потрепна с лапа, няколко секунди диша учестено, а после дъхът му секна. Тереза все така беше коленичила на пода пред дивана и притискаше главата му към лицето си.

После двамата с Томаш трябваше да се върнат на работа, а кучето остана да лежи на дивана върху белия чаршаф с лилавите цветчета.

Вечерта Томаш и Тереза се прибраха. Той отиде в градината. Намери между двете ябълкови дръвчета издълбания преди няколко дни с тока на Тереза правоъгълник. Започна да копае на това място, като грижливо спазваше очертанията. Държеше всичко да бъде така, както го иска Тереза.

Тя беше останала в къщата с Каренин. Страхуваше се да не го погребат жив. Допря ухо до муцуната му и й се стори, че долавя лекичък дъх. Отдръпна глава и видя как гърдите му се движат почти незабележимо нагоре и надолу.

(Но не: тя чуваше само собствения си дъх и пак той привеждаше в движение тялото й, а на нея й се струваше, че се движи гръдният кош на кучето.)

Тереза намери в чантата си огледалце и го доближи до муцуната на Каренин. Огледалцето беше толкова замърсено, че тя прие следите по него за оросяване, причинено от дъха на животното.

— Томаш, той е жив! — развика се, когато Томаш се върна с изкаляни ботуши от градината.

Той се наведе над тялото на Каренин и поклати глава.

Хванаха от двете страни чаршафа. Тереза — откъм краката на кучето, Томаш откъм главата. Вдигнаха го и го изнесоха в градината.

Тереза усети с кожата на дланите си, че чаршафът е мокър. Той дойде при нас с локвичка и с локвичка си отива, помисли си и беше щастлива, че усещаше върху дланите си тази влага, последния поздрав на Каренин.

Отнесоха го до ябълковите дръвчета и го спуснаха в ямата. Тереза се наведе и нагласи чаршафа така, че да скрива отвсякъде трупа. За нея беше непоносима мисълта, че пръстта, която щяха да хвърлят след малко, би могла да затрупа голото му тяло.

После отиде до къщата и се върна с нашийника, каишката и шепата шоколадови блокчета, останали недокоснати от сутринта. Хвърли всичко това в гроба.

До ямата се издигаше купчина прясно изкопана пръст. Томаш хвана лопатата.

Тереза си спомни своя сън: как Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Изведнъж това й прозвуча като епитафия. Тя си представи между двете ябълкови дръвчета надгробен паметник с надпис: „Тук почива Каренин. Той роди две хлебчета и една пчела“.

В градината беше сумрачно, онзи преход между деня и вечерта, на небето светеше бледата луна, лампа, забравена в стаята на мъртъвците.

Обувките и на двамата бяха изцапани с пръст. Те отнесоха бела и лопатата в нишата, където бяха подредени инструментите: гребла, търнокопи, мотики.