Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (63)

7

Тя се прибра и обядва без апетит и на крак в кухнята. Някъде към три и половина сложи нашийника на Каренин и тръгна с него (пак пеша) към своя хотел в предградието. Беше станала барманка там, след като я уволниха от седмичника. Това се случи няколко месеца след завръщането й от Цюрих; все пак не можаха да й простят, че в продължение на седем дни беше снимала руските танкове. Успя да се уреди в хотела благодарение на свои приятели; в същия хотел бяха намерили убежище и други хора, изхвърлени като нея от работа. На касата работеше един бивш професор по теология, а на рецепцията — посланик.

Тереза отново бе започнала да се притеснява за краката си. Едно време, когато работеше в ресторанта на малкия град, тя с ужас разглеждаше прасците на своите колежки, изпъстрени с разширени вени. Това е професионално заболяване на всички сервитьорки, принудени да прекарват живота си на крак, в ходене, подтичване или стоене, с тежък товар на ръце. Все пак сегашната й работа не беше толкова изморителна. Вярно, преди да започне смяната й, тя трябваше да примъкне до бара тежките каси с бира и газирана вода, но оттам нататък само стоеше зад бара, наливаше алкохол на клиентите, а в промеждутъците изплакваше чашите в малкия умивалник, монтиран в ъгъла. През цялото време Каренин лежеше търпеливо в краката й.

Беше късно след полунощ, когато приключи със сметките за деня и занесе парите на управителя. После отиде да каже лека нощ на посланика, който оставаше за нощна смяна. Зад продълговатия пулт на рецепцията имаше врата към малка стаичка с тясна кушетка, на която можеше да се подремне. Над кушетката бяха закачени фотографии в рамки. На всички тях се виждаше посланикът в обкръжението на други хора, които или се усмихваха към обектива, или стискаха ръката му, или пък седяха заедно с него на маса и подписваха разни документи. Някои снимки бяха придружени с автографи. На най-видно място бе сложена снимката, на която до главата на посланика се усмихваше физиономията на Джон Фицджералд Кенеди.

Този път посланикът не си приказваше с американския президент, а с един непознат мъж на около шейсет, който млъкна при влизането на Тереза.

— Това е моя приятелка — успокои го посланикът, — говори спокойно. — А после се обърна към Тереза: — Днес са осъдили сина му на пет години.

Тереза научи, че през първите дни на нахлуването синът на човека наблюдавал заедно с приятели входа на сградата, където се били настанили специалните служби на руската армия. Било му ясно, че излизащите оттам чехи са агенти на руските служби. Проследявал ги с приятелите си, записвал номерата на колите им и ги съобщавал на редакторите от тайната чешка радиостанция, които на свой ред предупреждавали населението да се пази от тези хора. С помощта на приятелите си младежът нанесъл побой на един от агентите.

Мъжът каза:

— Ето тази снимка е единственото веществено доказателство. Синът ми отричаше всичко до момента, в който му я показаха. — Той извади от портфейла си изрезка. — Отпечатана е в „Таймс“, есента на шейсет и осма.

На снимката се виждаше млад мъж, стиснал за шията друг мъж. Около тях — тълпа зяпачи. Под снимката имаше надпис: „Разправа с колаборационист“.

Тереза си отдъхна. Не, снимката не беше нейна.

После тръгна с Каренин към къщи през нощна Прага. Мислеше си за дните, когато бе фотографирала танковете. Горките наивници, вярваха, че рискуват живота си за родината, а в същото време неволно са сътрудничили на съветската милиция.

Прибра се в един и половина. Томаш вече спеше. Косите му миришеха на женски скут.