Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (136)

28

Веднага щом получи телеграмата, с която му съобщаваха за смъртта на Томаш и Тереза, синът на Томаш се качи на мотора си и пристигна в тяхното село. Зае се с погребението. Поръча да издълбаят на надгробния паметник под името на баща му надписа: „Той искаше царството Божие на земята“.

Знаеше, че баща му никога не би го казал с тези думи. Но бе сигурен, че надписът разкрива точно това, което бе искал Томаш. Царството Божие на земята означава справедливост. Томаш бе жадувал да живее в свят, в който царува справедливостта. Нима синът му няма право да предаде живота на баща си със свои думи? Нали това е от памтивека право на всички опечалени?

„След дълго скиталчество той се завърна“, пише върху надгробната плоча на Франц. Надписът може да се тълкува като религиозен символ: скиталчество из земния живот, завръщане в Божието лоно. Но посветените знаят, че изразът си има и друг, чисто светски смисъл. Пък и Мари-Клод го разяснява всеки ден:

Франц, златният, добричкият Франц не се справи с кризата на петдесетте си години. Какво смачкано момиченце го пипна в лапите си! И поне да беше хубава! (Забелязахте ли какви огромни очила, че тя изобщо не се виждаше зад тях!) Но нали знаете, един петдесетгодишен мъж душа дава за нещо младо и свежо. Само тя, собствената му жена, знае колко е страдал! За него това беше истинско морално изтезание! Защото дълбоко в душата си Франц беше честен и добър. Как иначе може да се обясни това негово безсмислено, отчаяно пътуване до Азия? Той отиде там, за да намери смъртта си. Да, Мари-Клод знае това със сигурност: Франц съзнателно е търсил смъртта. В последните си дни, когато вече умирал, не искал да види никого освен нея. Не можел да говори, но й благодарил поне с поглед. Молел я с поглед да му прости. И тя му простила.