Даниъл Силва
Другата жена (9)

7.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Желанието на Узи Навот в последната година от мандата му като началник беше да премести централата на Службата от булевард „Цар Саул“ в лъскав нов комплекс в северните покрайнини на Тел Авив, в Рамат Хашарон. Твърдеше се, че тайната движеща сила за тази идея е Бела. Тя никога не бе харесвала старата сграда, още от годините, когато работеше там като анализатор за Сирия. Смяташе я за неподходяща за разузнавателна служба от такъв глобален мащаб. Искаше израелска версия на Лангли или Воксхол Крос, модерен паметник на разузнавателното майсторство. Лично бе одобрила архитектурните планове, лобираше пред премиера и Кнесета за необходимото финансиране и дори бе избрала мястото — празен терен до високотехнологичен коридор край разклона за Глилот, в съседство с търговски център и мултиплекс на име „Синема Сити“. Но един от първите официални актове на Габриел бе с елегантно движение на писалката си да замрази проекта. И в разузнаването, и в изкуството той бе традиционалист, който вярваше, че старото винаги е по-добро от новото. И при никакви обстоятелства нямаше да понесе преместването на Службата на място, което в Израел разговорно познаваха като Разклона на Глилот. „Как, за бога, ще се наричаме? — бе попитал той Ели Лавон. — Ще станем за посмешище.“

Старата сграда си имаше своя чар и — което може би бе по-важно — усещане за история. Да, беше вехта и невзрачна, но също като Ели Лавон имаше предимството, че бе анонимна. Никакъв знак не висеше над входа й, нямаше месингови букви, които да обявяват с какво се занимават обитателите й. Всъщност нямаше нищо, което да намеква, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света.

Кабинетът на Габриел се намираше на най-горния етаж и имаше изглед към морето. По стените му бяха окачени картини — някои създадени от собствената му ръка, други от майка му, а в ъгъла стърчеше стар италиански статив, на който анализаторите слагаха снимките и диаграмите си, когато идваха да му докладват. Навот бе взел със себе си голямото стъклено бюро в новия си кабинет от другата страна на преддверието, но му бе оставил модерната видеостена, на която се излъчваше колаж от световните новинарски канали. Когато Габриел влезе в стаята, няколко от екраните предаваха изображения от Виена, а на панела, запазен за Би Би Си Уърлд, видя собственото си лице. Увеличи звука и научи, че британският премиер Джонатан Ланкастър, който дължеше кариерата си на Алон, заявил, че е „дълбоко загрижен“ от обвиненията за израелска намеса в смъртта на Константин Киров.

Габриел намали звука и отиде в личната си баня, за да си вземе душ, да се обръсне и да се преоблече в чисти дрехи. Върна се в кабинета и завари там Яков Росман, началника на „Специални операции“. Той имаше коса като стоманена вата и кораво сипаничаво лице, което сега бе заровил в длани, гледайки злостно към Би Би Си.

— Можеш ли да повярваш какво казва Ланкастър?

— Има си своите причини.

— Какви например?

— Да защити разузнавателната си служба.

— Двулични копелета — промърмори Яков. — Не биваше да им даваме достъп до информацията от Киров. — Той остави плик на бюрото на Габриел.

— Какво е това?

— Оставката ми.

— И защо си я написал?

— Защото загубихме руснака.

— Ти ли си виновен?

— Не мисля.

Габриел взе плика и го пусна в машината за унищожаване на документи.

— Някой друг има ли намерение да подава оставка?

— Римона.

Римона Щерн бе началник на подразделението „Събиране на информация“. Като такава отговаряше за управлението на агентите на Службата по целия свят. Габриел грабна слушалката на вътрешния си телефон и набра нейния кабинет.

— Ела при мен. И доведи и Йоси.

Габриел затвори и след миг Римона се втурна през вратата. Тя имаше сламеноруса коса, ханш, създаден само за раждане, и бе прословута с избухливостта си. Това й бе наследство, Ари Шамрон й беше вуйчо. Габриел я познаваше от дете.

— Яков спомена, че имаш нещо за мен — каза той.

— Какви ги говориш?

— Оставката ти. Дай ми я.

— Още не съм я написала.

— Не си прави труда, няма да я приема.

Габриел погледна към Йоси Гавиш, който се бе облегнал на рамката на вратата. Той бе висок, с оредяваща коса, облечен в туид, и излъчваше академично отчуждение. Беше роден в Голдърс Грийн в Лондон и получил първокласно образование в Оксфорд, преди да емигрира в Израел. Все още говореше иврит с отчетлив английски акцент и получаваше редовни пратки с чай от магазин на „Пикадили“.

— Ами ти, Йоси? И ти ли мислиш да подаваш оставка?

— Защо да оставам без работа? Аз съм прост анализатор.

Габриел се усмихна леко въпреки желанието си да остане сериозен. Йоси не беше прост анализатор. Той бе началник на цял отдел, който на жаргона на Службата се наричаше „Проучване“. В повечето случаи не знаеше самоличността на високопоставените информатори, само кодовите им имена и псевдонимите, но бе част от тесния кръг служители, получили неограничен достъп до досието на Киров.

— Повече да не съм чул за оставки. Ясно? — смъмри ги Габриел. — Освен това, ако някой трябва да загуби работата си, това съм аз.

— Ти ли? — изуми се Йоси.

— Не си ли чел вестници? Не гледаш ли телевизия? — Погледът на Габриел се премести към видеостената. — Те искат главата ми.

— И това ще мине.

— Може би — призна Габриел, — но искам да увеличите шансовете ми за оцеляване.

— Как?

— Като ми намерите името на човека, подписал смъртната присъда на Киров.

— Не съм аз — обади се Яков.

— Радвам се, че изяснихме това. — Габриел погледна към Римона. — Ами ти? Ти ли предаде Киров на руснаците?

Римона се намръщи.

— Или може би си ти, Йоси? Винаги си ми приличал на предател.

— Не ме гледай, казах ти, че съм прост анализатор.

— Тогава се връщай в кабинета си и започвай да анализираш. И ми намери това име.

— Няма да стане бързо. Ще отнеме време.

— Разбира се. — Габриел седна зад бюрото си. — Имаш седемдесет и два часа.

* * *

Остатъкът от деня премина бавно, като в килия за изтезания — сякаш никога нямаше да свърши. Винаги възникваше още един въпрос, за който Габриел нямаше отговор. Утешаваше се, мъчейки да утеши другите. Правеше го на малки събирания, защото, за разлика от централите на ЦРУ и МИ6, на булевард „Цар Саул“ нямаше официална зала. Това бе дело на Шамрон. Той вярваше, че шпионите никога не бива да се събират на работното си място — нито за празнувания, нито за скърбене. И не одобряваше мотивиращи речи в американски стил. Казваше, че заплахите, пред които бе изправен Израел, са достатъчно основание за работа.

В късния следобед, когато в стаята на Габриел нахлу яркочервена светлина, той бе повикан от премиера. След като отхвърли няколко рутинни задачи и провери две текущи операции, в осем и половина, изтощен, пое с кортежа си към улица „Каплан“ в Йерусалим. Като всички посетители в кабинета на премиера, той бе накаран да предаде мобилния си телефон, преди да влезе. Антиподслушвателната камера, в която постави устройството, бе известна като „кошера“, а сигурното пространство след нея беше „аквариумът“. Премиерът поздрави сърдечно Алон, но със забележима хладина. Разследването на личните му финанси заплашваше оставането му на поста, а той бе най-дълго задържалият се министър-председател след Давид Бен Гурион. И последното, от което сега имаше нужда, бе скандал с разузнавателната служба.

Обикновено двамата се оттегляха в удобното пространство за съвещания и лични разговори, но тази вечер премиерът избра да остане на бюрото си. Седеше под портрета на Теодор Херцел, основателя на ционисткото движение през XIX век, което бе довело до възстановяването на еврейското управление на част от историческа Палестина. Под неумолимия поглед на Херцел Габриел съобщи фактите, които му бяха известни. Премиерът слушаше безстрастно и бе толкова неподвижен, колкото и мъжът на снимката над него.

— Искаш ли да знаеш как прекарах деня си? — попита той, когато Габриел млъкна.

— Мога само да си представям.

— Осемнайсет от чуждестранните ми колеги ми се обадиха директно. Осемнайсет! Толкова разговори за ден не съм провеждал след последната ни война в Газа. И всички ми задаваха един и същ въпрос. Как съм могъл да бъда дотам безразсъден, че да позволя на прочутия шеф на разузнаването си да застреля руски разузнавач в сърцето на Виена?

— Не сте направили такова нещо. Нито пък аз.

— Опитах се да им го обясня, ала нито един не ми повярва.

— Не съм сигурен, че и аз бих ви повярвал — призна Габриел.

— Дори приятелят ми в Белия дом беше скептичен. Ама че нахалство — промърмори премиерът. — Той е в по-голяма беда от мен. И това говори много.

— Предполагам, че Джонатан Ланкастър не се е обадил.

Премиерът поклати глава.

— Но канцлерът на Австрия ме държа цял час на телефона. Имал неоспоримо доказателство, че ние стоим зад убийството на руснака. Така ми каза. А също попита дали си искаме тялото на убиеца.

— Обясни ли какво е доказателството?

— Не. Но не ми звучеше, като да блъфира. Даде ясно да се разбере, че се обсъждат дипломатически санкции.

— Колко сериозни?

— Експулсирания. Може би дори цялостно прекъсване на дипломатическите отношения. Кой ги знае… Може да издадат една-две заповеди за арест. — Премиерът се взря за миг в Алон. — Не искам да загубя посолство в Западна Европа заради това. Нито началника на разузнаването си.

— По тези неща — каза Габриел — сме в пълно съгласие.

Премиерът погледна към телевизора, на който тихо течаха новини.

— Успя да ме избуташ от лидерската позиция. Това е голямо постижение.

— Повярвайте ми, намерението ми не беше такова.

— Надигат се сериозни гласове за независимо разследване.

— Няма какво да се разследва. Не сме убили Константин Киров.

— Със сигурност така изглежда. Ако се наложи обаче, ще се проведе разследване от приличие.

— Ще се справим сами с това.

— Можете ли? — Тонът на премиера беше двусмислен.

— Ще разберем какво се е объркало — обеща Габриел. — И ако имаме вина за нещо, ще се вземат необходимите мерки.

— Започваш да звучиш като политик.

— Това комплимент ли е?

Премиерът се усмихна хладно.

— Никак даже.