Даниъл Силва
Другата жена (29)

27.
Форт Монктън, Хемпшър

Фортът се казваше Монктън. Официално той бе на подчинение на Министерството на отбраната и бе смътно познат като Съоръжение за военно обучение №1. Неофициално това беше главната школа на МИ6 за бъдещи шпиони. По-голямата част от обучението се провеждаше в лекционните зали и лаборатории на основната сграда, но зад старинните стени имаше стрелбище, хеликоптерна площадка, тенис кортове, игрище за скуош и за крокет. Никой не последва Алон и Сиймор, когато те тръгнаха по брега. Габриел бе облечен в деним и кожа, а Греъм — в сивия си костюм за погребения, палто и гумени ботуши, които Джордж Холидей измъкна от склада.

— Частна клиника „Шлос“?

— Тя е много добра. И много затворена — добави Габриел, — както предполага името й^[1]. Хюз е ходил там на лекар. Доктор Клара Брюнер. Тя го е лекувала от биполярно разстройство и тежка депресия, което обяснява лекарствата, които намерихме в апартамента му. Доставяла му ги е неофициално, така че никой да не разбере. Виждала се е с него всеки последен петък на месеца след работно време. Ползвал е псевдоним. Наричал се е Ричард Бейкър. Не е необичайно. Частна клиника „Шлос“ е такова място.

— Кой го казва?

— Кристоф Бител от NDB.

— Може ли да му се има доверие?

— Мисли за него като за нашия швейцарски банкер.

— Кой друг знае?

— Руснаците, разбира се. — На игрището за голф четирима смели мъже спряха усилията си по обветрения тревист терен, за да изгледат Алон и Сиймор, които минаваха покрай тях. — Те също така са знаели, че Алистър не е информирал началниците си в Лондон за болестта си, за да не навреди на кариерата си. Московският център несъмнено е смятал да използва тази информация, за да го принуди да работи за тях. Точно тъй бихме направили и ние двамата в тяхната ситуация. Но това не се е случило.

— А какво?

— Задържали са информацията, докато Дмитрий Соколов, добре известен силовак на Московския център с вкус към компроматите, не предава плик на Хюз в лоби бара на „Швайцерхоф“ в Берн. Предполагам, че в него е имало снимки на Хюз, когато влиза и излиза от клиниката. Затова го е взел, вместо да го хвърли в лицето на Дмитрий. И затова панически се е опитал да си тръгне от Берн. Между другото, Дмитрий се е върнал в Москва. Центърът го е привикал няколко дни след убийството на Алистър.

Бяха стигнали морското пристанище на Госпорт. Греъм забави ход и спря.

— Това е била сложна измама, която да ни накара да смятаме, че Алистър е шпионин?

Габриел кимна.

— Защо? — попита Сиймор.

— Владимир Владимирович Грибков. Помниш Ви Ви, нали, Греъм? Той искаше къща в Котсуолдс и десет милиона паунда в лондонска банка. В замяна на това щеше да ни предаде името на руската къртица на върха на англо-американското разузнавателно партньорство.

— Това си го спомням смътно.

— Руснаците пипнаха Ви Ви, преди той да успее да дезертира — продължи Габриел. — Само че от тяхна гледна точка е било прекалено късно. Грибков вече бил казал на МИ6 за къртицата. Пораженията били нанесени. Московският център е имал два избора. Можели са да бездействат и да се надяват на най-доброто или да предприемат активни мерки за защита на инвестицията си. Избрали са активните мерки. Руснаците — заяви той — не вярват в надеждата.

Тръгнаха от брега по тесен път, който прерязваше зеленото поле като белег. Габриел вървеше по асфалта. Сиймор крачеше с гумените си ботуши по тревата до него.

— А Константин Киров? — попита Греъм. — Той как се вписва?

— Тук трябва доста да предполагам.

— Както и за останалото. Какво те спира сега?

— Киров — каза Габриел, пренебрегвайки скептицизма на Сиймор — беше чисто злато.

— А тайната на всички тайни, която твърдеше, че е открил? Заради която се налагаше да дезертира?

— Това са глупости. Много убедителни — добави Габриел, — но въпреки това глупости.

— Разпространявани от Московския център?

— Разбира се. Възможно е да са пошепнали нещо в ухото му, за да го изнервят, но вероятно не е било необходимо. Хийтклиф вече си беше нервен. Трябвало е само да го пратят по работа някъде и той сам е щял да скочи.

— Те са искали той да дезертира?

— Не. Искали са да се опита. Има огромна разлика.

— Защо изобщо са го оставили да напусне Русия? Защо не са го увесили за краката, за да изпадат тайните от джобовете му? Или пък да му пуснат един куршум в тила и да приключат?

— Защото първо са искали да получат от него малко информация. Трябвал им е само адресът на тайната квартира, в която аз ще го чакам, но това е била лесната част. Списъкът с хората, които го знаеха, е цял километър и със сигурност името на къртицата е в него. Когато Хийтклиф пристигна във Виена, убиецът вече го е чакал. Готов е бил и проследяващият екип с фотоапарат с дългофокусен обектив в съседната сграда.

— Продължавам да те слушам — каза с неприкрита завист Сиймор.

— От убийството на Хийтклиф под прозореца ми и пускането на снимката ми в интернет има очевидни ползи. Така изглежда, че аз съм наредил екзекуцията на агент на СВР насред Виена, което нанася удар по Службата. Но това не е основната причина да го направят. Искали са да започна разследване и да установя, че Алистър Хюз е най-вероятният източник на теча на информация, и аз се хванах в капана им.

— Но защо го убиха?

— Ако го бяха оставили жив, щеше да е прекалено опасно за цялата операция, целта на която е да ни отклонят от следите на истинската къртица. Логично е да престанем да търсим, след като е починал.

Ван без отличителни знаци чакаше в края на алеята, на предните седалки имаше двама мъже.

— Не се тревожи — успокои го Греъм, — те са от моите.

— Сигурен ли си?

Сиймор се обърна, без да отговори, и пое обратно към пристанището.

— Вечерта, когато дойде в къщата ми в Белгрейвия, те попитах за името на човека, който ти е обяснил, че Алистър често пътува до Швейцария. Ти категорично отказа да ми го съобщиш.

— Беше Вернер Шварц — призна Габриел.

— Същият, който работи за австрийската БВТ ли?

Габриел кимна.

— Какво е естеството на отношенията ви?

— Плащаме му, а той ни дава информация. Така се работи в нашия занаят. — Към тях по алеята със скърцане се движеше велосипед, каран от мъж със зачервено лице. — Носиш ли пистолет?

— Той също е един от моите. — Велосипедът изтрополи покрай тях. — Къде предполагаш, че е къртицата? В моята служба ли е?

— Не е задължително.

— Лангли?

— Защо не? Или може би е някой от Белия дом. Някой близо до президента.

— Или пък е самият президент.

— Да не се шегуваме, Греъм.

— Но нали това е опасността? Гоним си опашката и все повече се заплитаме. Ти си в лабиринт от огледала. Това е място, където можеш да подредиш тъй наречените факти така, че да стигнеш до каквото заключение си пожелаеш. Събрал си убедителни косвени доказателства, признавам ти го, но ако едно от тях бъде опровергано, всички останали се сриват.

— Алистър Хюз не е бил руски шпионин, той е бил пациент в Частна клиника „Шлос“ в швейцарското селце Мюнхенбухзе. И някой е издал това на руснаците.

— Кой?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — това е била къртицата. Истинската къртица.

Бяха се върнали на брега. И в двете посоки нямаше жива душа. Сиймор тръгна покрай водата. Вълните се плискаха в гумените му ботуши.

— Предполагам, че това е моментът, в който ми заявяваш, че замразяваме отношенията си, докато не бъде открита истинската къртица.

— Не мога да работя с вас, ако има директен поток на информация между Лангли, Воксхол Крос и Москва. Сега преоценяваме няколко текущи операции в Сирия и Иран. Смятаме — каза Габриел, — че те може да са напълно компрометирани.

— Това си е ваше решение — смръщи се Сиймор. — Но официалната позиция на разузнавателната ни служба е, че в момента нямаме, а и никога не сме имали руска къртица. — Той замълча, след това попита: — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — кимна Габриел. — Мисля, че да. Искаш да намеря във вашата служба къртицата, която не съществува.

Ванът се бе преместил от края на алеята към малкия паркинг до пристанището. Греъм не забеляза, той се взираше през морето към остров Уайт.

— Мога да ти дам списък с имена — продължи след малко, — но той ще бъде дълъг и безполезен. Какво ще постигнеш, ако нямаш властта да вържеш някого за стол и да му съсипеш кариерата…

— Вече имам списък — призна Габриел.

— Нима? — изненада се Сиймор. — И колко имена има в него?

— Само едно.