Даниъл Силва
Другата жена (18)

16.
Белведере, Виена

Британското посолство във Виена се намираше на Яуресгасе 12, недалеч от градините на Белведере в елитния Трети район на града. Йорданците бяха от другата страна на улицата, китайците — в съседство, а иранците — на няколко пресечки по-надолу. Както и руснаците. Вследствие на това Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, имаше възможност невинно да преминава покрай голямата резидентура на СВР по няколко пъти на ден както с колата с личния му шофьор, така и пеш.

Той живееше на тихата улица „Барихгасе“, в апартамент, достатъчно голям да подслони съпругата му и двамата му синове, които му гостуваха от Лондон поне веднъж месечно.

От интендантството успяха да осигурят краткосрочен договор за наем на обзаведено жилище в сградата точно отсреща. Ели Лавон се нанесе сутринта, в която Греъм Сиймор посети Вашингтон, а Кристофър Келър — на следващия ден. Той бе работил с Лавон по няколко операции, последната бе в Мароко. Въпреки това едва позна мъжа, който отключи вратата и го дръпна бързо вътре.

— Какво точно е естеството на нашите отношения? — попита Келър.

— Не е ли очевидно? — зачуди се Лавон.

Келър видя Алистър Хюз за пръв път в осем и половина вечерта, когато той слезе от задната седалка на седан на посолството. А две минути по-късно — и на екрана на лаптопа, когато влезе в апартамента си. Екип на „Невиот“ бе проникнал в жилището следобед и бе скрил камери и микрофони във всяка стая. Бяха поставили подслушвателно устройство на наземната линия в апартамента и на безжичната мрежа, което даваше възможност на Лавон и Келър да наблюдават действията на Хюз в киберпространството, включително и натискането на клавишите. Правилата на МИ6 му забраняваха да върши каквото и да е от компютър извън бюрото или телефон, различен от сигурното „Блекбъри“. Имаше обаче право да движи личните си дела през неподсигурена мрежа и други устройства. Както повечето явни служители на МИ6, той притежаваше и втори телефон. Неговият беше айфон.

Прекара тази първа вечер, както щеше да прекара и следващите девет, като мъж на средна възраст, живеещ сам. Всяка вечер се прибираше почти по едно и също време и Лавон, който записваше влизанията и излизанията му, го отдаде на истински професионализъм и грижа за личната сигурност. Вечеряше замразени полуготови храни, които топлеше в микровълновата печка, а обикновено го правеше, докато гледаше новините по Би Би Си. Не пиеше вино с вечерята — всъщност не бяха забелязали никаква консумация на алкохолни напитки. А около десет се обаждаше на жена си и синовете си. Те живееха в Шепърдс Буш, Западен Лондон. Съпругата му, която се казваше Мелинда, работеше в централата на „Барклис“ в Канари Уорф. Момчетата бяха на четиринайсет и на шестнайсет и учеха в „Сейнт Пол“, едно от най-скъпите училища в Лондон. Очевидно парите не бяха проблем.

Но пък безсънието беше. Първото му лекарство срещу него беше дебела биография на Клемънт Атли, британския следвоенен премиер от Лейбъристката партия. А когато това не действаше, посягаше към шишенцето с таблетки, което винаги стоеше на нощното му шкафче. Имаше още два флакона в шкафчето за лекарства в банята. Тях пък ги пиеше със сутрешното кафе. Стараеше се, когато си правеше тоалет, но не прекалено. Никога не пропускаше да прати съобщение за добро утро на момчетата и Мелинда и нито един есемес или имейл, които изпращаше или получаваше, докато бе в апартамента си, не бе видимо от романтично или сексуално естество. Ели Лавон пращаше телефоните и адресите от всички входящи и изходящи обаждания и съобщения на булевард „Цар Саул“, откъдето на свой ред ги предаваха на Подразделение 8200, изключително способната израелска служба за радио- и електронно разузнаване. Нито един от тях не изглеждаше подозрителен. За по-сигурно Подразделението преглеждаше имената, телефонните номера и имейлите на контактите му. Всички бяха чисти.

Една кола вземаше Хюз всяка сутрин около девет, понякога няколко минути по-рано или по-късно, и го откарваше в посолството, където той изчезваше от поглед за няколко часа. Строгите мерки за сигурност по Яуресгасе правеха невъзможно съгледвачите на Лавон да присъстват постоянно там на фиксирано място. Липсваха паркове, площади или публични места, където някой умел проследяващ агент да се мотае за какъвто и да е период от време. Но това нямаше значение: локализиращите услуги на айфона, който Хюз носеше в куфарчето си, сигнализираха кога напуска сградата.

Като явен началник на бюрото в малка и сравнително приятелски настроена страна, Алистър беше нещо средно между дипломат и шпионин, което изискваше поддържането на натоварен график със срещи и ангажименти извън посолството. Той бе чест посетител в различни австрийски министерства и в централата на местното разузнаване БВТ. Обядваше всекидневно в най-изисканите виенски ресторанти с шпиони, дипломати, а понякога и с журналисти — сред които бе и красива репортерка от германска телевизия, която го притискаше за информация за ролята на Израел в убийството на Константин Киров. Ели Лавон знаеше това, защото се хранеше на съседната маса с една от съгледвачките си. Лавон също така присъстваше на дипломатически прием в Музея на историята на изкуството, когато Хюз размени няколко думи с мъж от руското посолство. Ели скришом снима срещата им и прати снимката на булевард „Цар Саул“. Службата не можа да свърже руското лице с конкретно име, не успя да го направи и израелското Министерство на външните работи. Греъм Сиймор обаче нямаше никакъв проблем да определи самоличността му.

— Виталий Бородин — каза на Габриел по сигурната връзка между двете служби. — Той е заместник втори секретар без никакви връзки със СВР.

— Откъде знаеш?

— Алистър докладва за контакта в мига, в който се върна в бюрото.

Същата вечер, десетата от операцията по наблюдението, Хюз успя да прочете само две страници от биографията на Атли, преди да посегне към таблетките на нощното шкафче. А на сутринта, след като изпрати съобщения на жена си и децата си, извади по едно хапче от всяко от двете шишенца в шкафа за лекарства и ги преглътна с кафето си. Колата на посолството пристигна в девет и дванайсет минути, а в девет и трийсет Келър влезе в апартамента на Хюз с помощта на един от специалистите по шперцове на Лавон. Той се насочи право към шишенцето на нощното шкафче. На него нямаше етикет или други обозначения. Същото важеше и за флаконите в шкафчето за лекарства. Келър взе проби от всички, постави ги на плота в банята и ги снима от двете страни. А после, в наблюдателния пост от другата страна на улицата, той вкара номерата на рецептите в интернет база данни за идентификация на лекарства.

— Вече знаем защо той е единственият служител на МИ6, който не пие — заяви Ели Лавон. — Страничните ефекти биха го убили.

Лавон прати светкавично новата информация на булевард „Цар Саул“, а Габриел съобщи новината на Греъм Сиймор по сигурния телефон в късния следобед. Началникът на бюрото на МИ6 във Виена страдаше от биполярно разстройство, бореше се с тревожността си и безсънието. Но това си имаше и добра страна. Засега нищо не сочеше, че е руски шпионин.

* * *

Наблюдаваха го още три дни и три нощи. Или, както се изрази Ели Лавон по-късно, а Келър потвърди, те го пазеха. Такова бе въздействието на трите немаркирани шишенца: едното бе „Амбиен“, другото — „Ксанакс“, а третото — „Литобид“, мощен стабилизатор на настроението. Дори Лавон, който бе професионален воайор, прекарал целия си живот в документиране на тайните на другите — техните слабости и суета, личните им прегрешения и предателства, — вече не можеше да мисли за Алистър Хюз само като за обект на наблюдение и потенциален руски шпионин. Той бе поверен на техните грижи и трябваше да го пазят да не пострада. Той бе техен пациент.

Хюз не беше първият професионален разузнавач, страдащ от психическо заболяване, а нямаше да бъде и последният. Някои влизаха в играта с разстройствата си, други откриваха, че самата игра ги разболява. Хюз обаче криеше здравословните си проблеми по-добре от мнозина. А Келър и Лавон се затрудняваха да примирят образа на зависимия от лекарства човек, дето всяка сутрин трудно ставаше от леглото, с елегантния професионален шпионин, който излизаше няколко минути по-късно от входа на кооперацията — абсолютния архетип на британската изисканост и компетентност. Но въпреки това наблюдателите затегнаха примката, докато следваха Хюз във всекидневните му ангажименти. И когато той излезе пред трамвай на Кернтнер Ринг — защото се бе загледал в своето блекбъри — Ели Лавон го сграбчи за лакътя и тихо го предупреди на немски да внимава къде върви.

— И си сигурен, че не те видя? — попита Габриел по сигурната линия.

— Извърнах се, преди да вдигне очи от телефона. Изобщо не успя да забележи лицето ми.

— Счупил си четвъртата стена между наблюдателя и наблюдавания. — Тонът на Габриел бе укорителен. — Не биваше да го правиш.

— А какво трябваше да сторя? Да гледам как го смачква трамваят ли?

Следващият ден беше сряда — сив и унил, но достатъчно топъл, и от ниско надвисналите облаци вместо сняг валеше дъжд. Хюз стана бавно от леглото си и изпи ксанакса и литобида, все едно насила му ги тъпчеха в гърлото. Когато излезе на улицата, се спря и преди да се качи на задната седалка на колата на посолството, вдигна поглед към прозорците на апартамента на наблюдаващите. Но като изключим това, денят продължи по същия начин като предишните дванайсет. Прекара предобеда в посолството и после обядва със служител на Международната агенция за атомна енергия. Не остави никакви следи с тебешир, не се разхожда дълго из някой виенски парк или изолирана горичка, не влезе в никаква комуникация. Накратко — не направи нищо, което да предполага, че е в контакт с вражеска разузнавателна служба.

Остана в посолството по-дълго от обикновено и се върна в апартамента си в девет и петнайсет. Едва намери време да притопли в микровълновата кърито с пилешко и да се обади до Шепърдс Буш, преди да си легне. Не посегна към книгата, а към лаптопа си, който използва, за да резервира полет и хотелска стая за две нощувки. Полетът беше 605 на „Скайуърк“, тръгваше от Виена в два следобед в петък и по разписание трябваше да пристигне в Берн в три и половина. Хотелът беше „Швайцерхоф“, един от най-хубавите в града. Не спомена на жена си за предстоящото пътуване. Нито информира виенското бюро или Воксхол Крос, както довери Греъм Сиймор на Габриел по сигурната телефонна линия.

— Защо? — попита Габриел.

— Не е задължително, стига пътуването да е лично.

— Може би трябва да стане.

— Знаеш ли къде са началниците на бюрата ти всеки ден?

— Не — призна Габриел. — Но никой от моите не шпионира за руснаците.

* * *

Тази нощ Алистър Хюз спа добре с помощта на десет милиграма „Амбиен“, но на булевард „Цар Саул“ свети до късно. На сутринта Михаил Абрамов отлетя за Цюрих; Йоси Гавиш и Римона Щерн — за Женева. Тримата накрая стигнаха до Берн, където бяха посрещнати от Кристофър Келър и служители на „Невиот“ от екипа за наблюдение във Виена.

Оставаше само Габриел. Рано сутринта в петък той стана по тъмно и се облече като германския бизнесмен Йоханес Клемп, направи го тихо, за да не събуди Киара. Когато отиде в съседната стая, Рафаел не се разсъни от нежната му целувка, но Ирене се стресна и се взря обвинително в него.

— Изглеждаш различно.

— Понякога трябва да се преструвам, че съм някой друг.

— Пак ли заминаваш?

— Да — призна си той.

— Колко време няма да те има?

— Не много — обеща Габриел, без сам да си вярва.

— Къде отиваш този път?

Оперативната сигурност не му позволяваше да отговори. Той целуна Ирене за последен път и слезе долу, където кортежът му смущаваше тихата улица „Наркис“. Къде отиваш този път? Швейцария, помисли си той. Защо трябваше да ходи точно в Швейцария?