Даниъл Силва
Другата жена (27)

25.
Хемпшър, Англия

Изгарянето на тленните останки на Алистър Хюз се състоя в крематориум в Южен Лондон. А погребението бе в старинно гробище по вълнистите варовикови хълмове на Хемпшър. Церемонията беше в тесен кръг и удавена в дъжд.

— „Аз съм възкресението и животът — декламираше слабичкият блед викарий, докато чадърите се появяваха като гъби след внезапния дъжд. — Който вярва в мен, никога няма да умре.“

Това бе епитафия за шпионин, помисли си Греъм Сиймор.

Въпреки че присъстващите на службата бяха само с покани, броят им бе впечатляващ. Присъстваха мнозина от Воксхол Крос, както и по-голямата част от виенското бюро. Американците бяха изпратили делегация от посолството, намиращо се в лондонския квартал Найн Елмс, а Ребека Манинг бе долетяла от Вашингтон и носеше лично послание от директора на ЦРУ Морис Пейн.

В края на службата Сиймор се доближи до Мелинда Хюз и й поднесе съболезнования.

— Може ли да поговорим насаме? — попита тя. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Тръгнаха сред надгробните плочи, Сиймор държеше чадъра, а Мелинда го бе хванала под ръка. Овладяността, която бе показала край гроба, докато стискаше ръцете на двете си момчета, я бе напуснала и тя тихо плачеше. На Греъм му се искаше да намери думи, с които да я утеши. Истината беше, че никога не го е бивало в това. Винеше баща си — великия Артър Сиймор, легенда на МИ6, за неспособността си да покаже дори мъничко искрено съчувствие. Спомняше си само един период, в който бе имало обич и привързаност между тях. Това се беше случило по време на продължително посещение в Бейрут, когато Сиймор бе момче. Но дори тогава вниманието на баща му бе раздвоено. Беше заради Филби, най-големия предател от всички.

Филби…

Но защо си спомняше за баща си и Ким Филби в такъв момент? — чудеше се Сиймор. Може би защото крачеше сред надгробни плочи със съпругата на руски шпионин под ръка. Заподозрян в шпионаж. Все още нищо не бе доказано.

Мелинда Хюз шумно си издуха носа.

— Колко американско от моя страна. Алистър би умрял от срам, ако можеше да ме види.

Сълзите бяха размазали грима й. Въпреки това тя бе много красива. И успяла, помисли си Греъм — поне във финансов аспект бе много по-успешна от своя съпруг, който бе на държавна заплата. Сиймор можеше само да гадае защо Алистър й бе изневерявал толкова често. Може би предателството е било лесно за него. Или пък си е мислел, че това е една от облагите на професията, като възможността да се пререждат дълги опашки на паспортния контрол при пристигане на летище Хийтроу.

— Смяташ ли, че може? — попита внезапно Мелинда.

— Моля?

— Да ни види. Мислиш ли, че Алистър е там, горе? — Тя вдигна очи към сивото небе. — С Христос и апостолите, ангелите и светиите? Или е няколкостотин грама стрити кости в студената земя на Хемпшър?

— Кой отговор предпочиташ?

— Истината.

— Боя се, че не мога да ти кажа какво е намислил руският президент, а камо ли да ти отговоря на въпроса за вечния живот.

— Вярващ ли си?

— Не — призна Греъм.

— Нито пък аз — тихо въздъхна Мелинда. — Но в този момент ми се иска да бях. Така ли свършва всичко? Наистина ли след това няма нищо?

— Имаш децата на Алистър. Може би живеем чрез тях. — И отново неволно си спомни за баща си — и за Филби, който чете пощата си в хотел „Нормандия“.

— Аз съм Ким. Ти кой си?

— Греъм.

— Греъм кой?

— Сиймор. Баща ми е…

— Знам кой е баща ти. Всички знаят. Розов джин?

— Аз съм на дванайсет.

— Не се тревожи, това ще е малката ни тайна.

Мелинда Хюз го върна в настоящето, дръпвайки ръката му — беше стъпила в плитка яма и насмалко да падне. Тя говореше за „Барклис“, как нямала търпение отново да отиде на работа, след като Алистър най-накрая бил на родна земя.

— Имаш ли нужда от още нещо от нас?

— От „Личен състав“ бяха много отзивчиви и учудващо мили. Алистър ги презираше, между другото.

— Всички ги презираме, но се боя, че те са част от професията.

— Предлагат ми доста голяма сума пари.

— Имаш право на нея.

— Не ви искам парите. Това, което искам — каза тя с внезапна жар, — е истината.

Бяха стигнали до най-отдалечения край на гробището. Опечалените почти се бяха разпръснали, но неколцина още стояха до гроба, усмихваха се неловко и се здрависваха, използвайки погребението на колегата си като повод да създадат полезни връзки. Единият от американците палеше цигарата на Ребека Манинг, която се бе озовала между устните й. Тя се преструваше на заинтригувана от това, което той й говореше, ала погледът й бе впит в Сиймор и скърбящата вдовица.

— Наистина ли очакваш да повярвам — попита Мелинда Хюз, — че изключително обучен офицер от МИ6 е бил убит, докато пресича улицата?

— Не е било улица, а най-оживеният площад в Берн.

— Гаровият площад? — каза тя невярващо. — Не е точно „Трафалгар“ или „Пикадили“. И какво изобщо е правил в Берн? Обади ми се, че възнамерява да прекара уикенда във Виена с хубава книга. Клемънт Атли. Можеш ли да си представиш? Последната книга, която четял, била биографията на Клемънт Атли.

— Не е необичайно за началник на бюро да действа извън границите на страната, в която е назначен.

— Сигурна съм, че шефът на бюрото в Берн също може да има мнение за това. Всъщност защо не го попитаме? — Мелинда погледна към групата опечалени край отворения гроб на съпруга й. — Той е ето там.

Сиймор не отговори.

— Не съм новобранец, Греъм. Бях съпруга на разузнавач почти трийсет години.

— Тогава сигурно разбираш, че има определени неща, които не мога да обсъждам. Може би някой ден, но не сега.

Погледът й бе укорителен.

— Разочароваш ме, Греъм. Действаш ужасно предсказуемо. Криеш се зад воала на секретността, както винаги правеше Алистър. Всеки път, щом го попитах за нещо, за което той не искаше да говори, казваше: „Съжалявам, любов моя, но знаеш какви са правилата“.

— Страхувам се, че те са съвсем реални. Без тях няма да можем да функционираме.

Но Мелинда вече не го слушаше, тя се взираше в Ребека Манинг.

— Те са били любовници някога, в Багдад. Знаеше ли това? По някаква причина Алистър много си падаше по нея. Сега тя ще е следващият С, а Алистър е мъртъв.

— Мога да те уверя, че следващият генерален директор все още не е избран.

— Знаеш ли, за шпионин си лош лъжец. Алистър беше много по-добър. — Мелинда внезапно спря и извърна лице към Сиймор под чадъра. — Кажи ми нещо, Греъм. Какво е правил съпругът ми в Берн? Да не се е забъркал с друга жена? Или е шпионирал за руснаците?

Бяха стигнали до края на паркинга. Американците се качваха шумно в бус под наем като след фирмен пикник. Сиймор остави Мелинда Хюз на грижите на семейството й, свали чадъра и тръгна към лимузината си. Ребека Манинг се бе настанила до задната врата. Палеше нова цигара.

— Какво беше това? — попита тя тихо.

— Тя имаше някои въпроси за смъртта на съпруга си.

— Американците също.

— Било е нещастен случай.

— Нима?

Сиймор не отговори.

— А онова другото? — попита Ребека. — За което говорихме във Вашингтон?

— Разследването приключи.

— И какво?

— Не се разбра нищо. — Сиймор погледна към гроба на Алистър Хюз. — Погребано е. Върни се във Вашингтон и го кажи на всеки, който би те изслушал. Отвори отново кранчето.

Тя хвърли цигарата на мократа земя и тръгна към чакащата я кола.

— Ребека? — извика след нея Греъм.

Тя спря и се обърна. В приглушената светлина и под слабия дъждец той сякаш виждаше лицето й за пръв път. Приличаше на човек, когото бе срещнал много отдавна, в друг живот.

— Вярно ли е това за теб и Алистър? — попита той.

— Какво ти каза Мелинда?

— Били сте любовници в Багдад.

Тя се засмя.

— Алистър и аз? Не ставай глупав.

Сиймор се настани на задната седалка на колата си и през опръскания прозорец я загледа как се отдалечава. Дори според високите стандарти на МИ6 тя бе дяволски добър лъжец, помисли си той.