Даниъл Силва
Другата жена (79)

77.
Чесапийк стрийт, Вашингтон

Михаил Абрамов и Ели Лавон напуснаха командния център в десет и пет в товарното отделение на ван на израелското посолство. Планът бе двамата да отлетят от „Дълес“ за Торонто и от Торонто — за „Бен Гурион“. Михаил остави своя „Барак“ 45-и калибър у Габриел, който се закле да го заключи в сейфа на резиденцията, преди сам да тръгне за летището.

Щом остана сам, той нагласи таймкода на компютъра и отново изгледа записа, на който двете жени излизат от „Старбъкс“. Ева вървеше отпред, а Ребека — на крачка зад нея, стискаща 9-милиметров „ЗИГ Зауер“, скрит в дамската й чанта. Габриел знаеше, че тя се бе обадила в руското посолство от бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню, преди да поеме на север към предградията на Мериланд. И най-вероятно след това право в ръцете на екипа за изтегляне на СВР.

Скоростта на руската реакция предполагаше, че резидентурата има добре разработен готов план. Което означаваше, че вероятността да намерят Ребека клонеше към нула. СВР беше много способна и безмилостна разузнавателна служба, наследник на КГБ. Извеждането на Ребека от Съединените щати нямаше да е проблем. Тя щеше да бъде посрещната с почести в Москва, точно както и баща й през 1963 година.

Освен ако Габриел не успееше по някакъв начин да я спре, преди да напусне Вашингтон. Не можеше да помоли американците за помощ: беше обещал на Греъм Сиймор и ако не удържеше на думата си, щеше да има последствия по време на целия му мандат като шеф. Не, трябваше сам да намери Ребека Манинг. Не напълно сам, помисли си. Шарлот Бетанкур щеше да му помогне.

Върна записа още веднъж и изгледа как Ребека следва Ева на излизане от кафенето. Изведнъж му хрумна да преброи крачките — бяха точно четиринайсет от стълбището до Уисконсин авеню. Габриел се почуди дали някъде дълбоко в себе си Ребека още ги броеше, дали си спомняше играта, с която са се забавлявали с майка й в Париж. Съмняваше се. Със сигурност Филби и Саша са я пречистили от всякакви контрареволюционни пориви.

Габриел наблюдаваше на екрана как Ребека Манинг върви… И след това си спомни нещо, което Шарлот Бетанкур му беше споменала онази нощ в Севиля, много късно, когато бяха останали само двамата, защото не можеха да заспят.

„Тя прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка — бе казала тя. — Прави всичко точно по същия начин и не знае защо.“

Шарлот Бетанкур му беше признала и нещо друго в онази нощ. Нещо, което тогава му бе прозвучало тривиално. И което знаеха само двама други души в целия свят.

„Кой да каже дали още е там — беше промълвила тя със затворени от изтощение очи. — Но ако имаш свободно време, може да искаш да погледнеш.“

Да, помисли си Габриел. Можеше наистина.

* * *

В десет и петнайсет той пъхна в колана на дънките си пистолета „Барак“ 45-и калибър и пое надолу по стръмните стълби. Орен отключи желязната порта и тръгна към очакващата го кола — „Форд Фюжън“ под наем. Габриел обаче му нареди да остане.

— Не пак — ужаси се Орен.

— Боя се, че трябва.

— Трийсет минути, шефе.

— И нито минута повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм отвлечен от руския екип за изтегляне и откаран в Москва, за да бъда съден и хвърлен в затвора. — Усмихна се насила. — Не бих имал големи надежди за оцеляването си.

— Сигурен ли си, че не искаш компания?

Без да отрони и дума повече, Габриел се качи в колата. Няколко минути по-късно той се носеше покрай голяма къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица. В главата му се въртеше образът на отчаян мъж, който се качва в стария си автомобил, стискайки хартиен плик. Мъжът е Ким Филби. И в плика има миниатюрен фотоапарат на КГБ, няколко ролки филм и лопатка.