Даниъл Силва
Другата жена (14)

12.
Белгрейвия, Лондон

Официалният протокол изискваше Габриел да информира С, генералния директор на британската разузнавателна служба МИ6, за намеренията си да посети Лондон. Тогава щеше да бъде взет от комитет по посрещането на летище Хийтроу, преведен набързо през паспортния контрол и откаран до Воксхол Крос с кортеж, достоен за премиер, президент или висш сановник от някое кътче на изгубената империя. И почти всички, които имаха някакво значение в официален и секретен Лондон, щяха да знаят за присъствието му. Накратко — щеше да е катастрофа.

Което обясняваше защо Габриел отлетя за Париж с фалшив паспорт и след това тихо се промъкна в Лондон с обедния влак „Юростар“. Избра да отседне в „Грандхотел Бъркшър“ на Уест Кромуел Роуд. Плати за две нощи в брой — това бе такъв тип място — и се качи по стълбите до стаята си, защото асансьорът беше повреден.

Окачи знак „Не ме безпокойте“ на бравата и пусна резето, преди да вдигне слушалката на телефона в стаята. Тя миришеше на афтършейва на последния обитател. Започна да набира, но се спря. Обаждането щеше да бъде проследено от Правителствената централа по комуникациите — британската служба за електронно разузнаване, и почти със сигурност от американската АНС. А и в двете ведомства знаеха как звучи гласът му на множество езици. Остави слушалката на мястото й и отвори приложение за превръщане на текст в звук на мобилния си телефон. След като набра съобщението и избра езика, на който искаше то да бъде прочетено, вдигна вонящата слушалка за втори път и набра целия номер.

Отговори мъжки глас, хладен и далечен, сякаш раздразнен от нежеланото прекъсване. Габриел вдигна мобилния си телефон към слушалката от хотелската стая и натисна иконата за възпроизвеждане. Автоматичният глас на софтуера сложи ударение на погрешните думи и срички, но успя да предаде желанията му. Той искаше да поговори насаме със С далеч от Воксхол Крос и без знанието на когото и да било другиго в МИ6. Той бе на разположение в „Грандхотел Бъркшър“, стая 304. Нямаше много време за чакане. Когато записът изтече, Габриел затвори и се загледа в трафика по улицата в пиковия час.

Минаха двайсет минути, преди телефонът в стаята най-накрая да звънне. Гласът, който Габриел чу, бе човешки:

— Итън Скуеър 56, седем часът, неофициално бизнес облекло.

Последва тракване и обаждането приключи.

* * *

Габриел очакваше, че ще го пратят в зловеща тайна квартира на МИ6 на място като Стокуел, Степни или Мейда Вейл, затова адресът в шикозния квартал Белгрейвия донякъде го изненада. Там имаше голяма сграда в джорджиански стил с изглед към югозападната част на площада. Първият етаж на постройката, също като при съседните от редицата, беше измазан в бяло, а останалите четири бяха облицовани с червени тухли. Между колоните на портала светеше ярка светлина и когато Габриел натисна звънеца, се чу плътен звук като от камбана. Докато чакаше отговор, той огледа и другите сгради по площада. Повечето бяха тъмни — доказателство, че най-търсените адреси в Лондон бяха запазени за отсъстващи богаташи от арабските страни, Китай и — разбира се — Русия.

Най-накрая се чуха стъпки, тракане на токчета по мраморен под. След това вратата се отвори и на прага застана висока жена, около шейсет и пет годишна. Беше с модни черни панталони и сако с десен, който приличаше на палитрата на Габриел след дълъг работен ден. Тя бе устояла на изкусителната песен на сирените да си направи пластична операция или да си имплантира колаген и така бе запазила сдържаната си и пълна с достойнство красота. Дясната й ръка бе на дръжката, а в лявата имаше чаша бяло вино. Габриел се усмихна. Вечерта обещаваше да бъде интересна. Тя също се усмихна.

— Мили боже, наистина си ти!

— Боя се, че да.

— Влизай бързо, преди някой да те е снимал или да се е опитал да те взриви. Аз съм Хелън, между другото. Хелън Сиймор — добави тя, щом вратата се затвори с прищракване. — Греъм със сигурност ме е споменавал.

— Не спира да говори за теб.

Тя леко се смръщи.

— Греъм ме предупреди за мрачното ти чувство за хумор.

— Ще направя всичко възможно да го държа под контрол.

— Моля те, недей. Всичките ни приятели са толкова скучни. — Тя го поведе по коридора с шахматна настилка към просторна кухня, която ухаеше чудесно на пиле, ориз и шафран. — Правя паеля. Греъм каза, че няма да имаш нищо против.

— Моля?

— Чоризото и морските дарове — обясни тя. — Той ме увери, че не се храниш кашер.

— Така е, макар по принцип да избягвам забранените меса.

— Можеш да ги отделиш. Така правят арабите, когато им готвя.

— Често ли идват? — подпита я Габриел.

Хелън Сиймор присви очи.

Някой по-специално?

— Човекът от Йордания беше тук. Онзи, който носи костюми от „Савил Роу“ и говори като един от нас.

— Фарид Баракат.

— Той е доста самовлюбен. Харесва и теб — добави тя.

— С него сме от една и съща страна на барикадата.

— И коя е тази страна?

— На стабилността.

— Няма такова нещо, драги мой. Вече не.

Габриел й подаде бутилка сансер на стайна температура, която бе купил от „Сейнсбърис“ на Бъркли стрийт. Хелън веднага я сложи във фризера.

— Видях снимката ти в „Таймс“ онзиден — каза тя и затвори вратата. — Или беше в „Телеграф“?

— Боя се, че и в двата.

— Не беше от най-хубавите ти. Може би това ще помогне. — Тя наля голяма чаша албариньо. — Греъм те чака горе. Трябвало да обсъдите нещо преди вечеря. Предполагам, че има нещо общо с Виена. Не ми е позволено да знам.

— Смятай се за късметлийка.

Габриел се качи на втория етаж по широкото стълбище. Светлина се разливаше от открехнатата врата на великолепния, отрупан с книги кабинет, където в достолепно уединение го чакаше Греъм Сиймор, наследникът на Къминг, Мингис, Уайт и Олдфийлд. Носеше сив костюм на бели райета и сива вратовръзка, които бяха в тон с цвета на гъстите му къдрици. В дясната ръка държеше гравирана чаша с прозрачна дестилирана напитка. Очите му бяха впити в телевизора, където премиерът отговаряше на репортерски въпрос за Брекзит. Габриел бе благодарен за смяната на темата.

— Моля те, кажи на Ланкастър колко много означава непоклатимата му подкрепа за мен в дните след Виена. Нека знае, че може във всеки момент да поиска да му върна услугата.

— Не вини Ланкастър — отвърна Сиймор. — Идеята не беше негова.

— А чия?

— Моя.

— Защо просто не си държите устата затворена? Защо ме топите?

— Защото ти и екипът ти проведохте лоша операция и аз не искам това да се отрази на моята служба или на моя премиер. — Греъм погледна неодобрително към виното на Габриел, отиде до количката и си доля питие. — Дали бих могъл да те заинтригувам с нещо малко по-силно?

— Ацетон с лед, моля.

— С маслинка или лимон? — С предпазлива усмивка Сиймор обяви временно примирие. — Трябваше да ми кажеш, че идваш. Имаш късмет, че не ме изпусна. Сутринта летя за Вашингтон.

— Черешите няма да цъфнат поне още три месеца.

— Слава богу.

— Какъв е дневният ред?

— Рутинна среща в Лангли за преглед на текущи общи операции и определяне на бъдещи приоритети.

— Моята покана сигурно се е загубила по пощата.

— Има някои неща, които правим без твое знание. Ние сме роднини все пак.

— Далечни роднини — отбеляза Габриел.

— Все по-далечни с всеки изминал ден.

— Съюзът и преди е бил под напрежение.

— Така е, но сега е различно. Изправяме се пред реална перспектива за рухване на международния ред. Същият, който роди вашата държава, бих добавил.

— Ние можем да се грижим за себе си.

— Наистина ли? — попита сериозно Сиймор. — А колко дълго? Срещу колко врагове едновременно?

— Да говорим за нещо по-приятно. — Габриел млъкна, след това добави: — Като Виена.

— Беше проста операция — каза Греъм след кратък размисъл. — Приберете агента, поговорете с него насаме, качете го на самолет към новия му живот. Правим го непрекъснато.

— Ние също — съгласи се Габриел. — Но тази операция бе усложнена от факта, че моят агент е бил разкрит много преди да напусне Москва.

— Нашият агент — каза натъртено Сиймор. — Ние се съгласихме да го приемем.

— Затова — отговори Габриел — сега е мъртъв.

Сиймор стисна чашата толкова силно, че можеше да се пръсне под пръстите му.

— Внимавай, Греъм. Ще я счупиш.

Той я остави на количката.

— Да предположим — продължи спокойно, — че според наличните доказателства Киров е бил разкрит.

— Да, да предположим.

— Но нека също така предположим, че отговорността да го доведете е била ваша, независимо от обстоятелствата. Трябваше да забележите проследяващите екипи на СВР във Виена и да го отпратите.

— Не можахме да ги забележим, Греъм, защото нямаше такива. Не бяха необходими. Те знаеха къде отива Киров и че аз ще го чакам там. Ето така са успели да ме снимат как излизам от сградата. И след това са използвали своите ботове, тролове, форуми и новинарски агенции, за да създадат впечатлението, че ние стоим зад убийството на Киров.

— Откъде е бил течът на информация?

— Не е от нашата служба. Което означава — кимна Габриел, — че е от вашата.

— Имам руски агент на заплата при мен, така ли? — въздъхна Сиймор. — Това ли намекваш?

Габриел отиде до прозореца и се загледа в тъмните къщи от другата страна на площада.

— Какво ще кажеш да пуснеш плоча на Хари Джеймс на грамофона и да увеличиш много силно звука?

— Имам по-добра идея. — Сиймор стана. — Ела с мен.