Даниъл Силва
Другата жена (28)

26.
Хемпшър, Англия

Есемесът пристигна на блекбърито на Греъм Сиймор, когато той наближаваше Кроли. Беше от Найджъл Уитком, личния му асистент и изпълнител на поръчки извън протокола.

— Промяна на плана — каза Сиймор на шофьора си.

И няколко минути по-късно те се носеха с пълна газ по А23 към Брайтън. Оттам поеха на запад покрай брега, през Шоръм, Уъртинг, Чичестър и Портсмът, докато най-накрая стигнаха в малкия Госпорт.

До старинната крепост с празен ров и стени от сив камък се стигаше по тесен път, който преминаваше през голф клуба „Госпорт и Стоукс Бей“. Колата на Сиймор мина през външния пропускателен пункт, след това през порта, която водеше към вътрешен двор. Много отдавна той бе превърнат в паркинг за ръководството. Най-дългогодишният му член бе Джордж Холидей, портиерът. Той стоеше изпънат като струна в своята кабинка в западното крило.

— Добро утро, сър. Каква приятна изненада. Ще ми се от Воксхол Крос да бяхме получили поне минимално предупреждение, че ще дойдете.

— Малко не ни достигат хора в момента, Джордж. Днес беше погребението.

— А, да, разбира се. Ужасна работа. Помня, когато той дойде тук за първоначално обучение. Добро момче. С ум като бръснач. А как е съпругата му?

— Както може да се очаква.

— Да отворя ли вашите стаи, сър?

— Не мисля. Няма да се задържам.

— Предполагам, че сте тук заради нашия гост. Воксхол Крос не ни предупреди и за него. Господин Уитком го остави на прага ни и изчезна.

— Ще си поговоря с него — обеща Сиймор.

— Моля ви, направете го.

— А къде е той?

— Заключих го в старата стая на господин Марлоу.

Сиймор изкачи каменните стълби до жилищното пространство в западното крило. В стаята в дъното на централния коридор имаше единично легло, писалище и обикновен гардероб. Габриел стоеше до тесния прозорец и се взираше в гранитносивото море.

— Липсваше ни на погребението — каза Сиймор. — Половината ЦРУ беше там. Трябваше да дойдеш.

— Нямаше да е редно.

— Защо?

Габриел се обърна и погледна Сиймор за първи път.

— Защото аз съм причината Алистър Хюз да е мъртъв. И за това — добави — винаги ще съжалявам.

Греъм се смръщи замислено.

— Преди два часа на гробището недалеч оттук Мелинда Хюз ме попита дали съпругът й е бил руски шпионин.

— И ти какво й каза?

— Нищо.

— Добре. Защото Алистър Хюз не е бил руски шпионин. Бил е пациент — заяви Габриел. — На Частна клиника „Шлос“.