Даниъл Силва
Другата жена (45)

43.
Слау, Бъркшър

За всяка разузнавателна служба управлението на досиетата е изключително сериозна работа. Достъпът до информация трябва да се ограничи до тези, които наистина имат нужда да я видят, трябва и внимателно да се води регистър кой чете определена папка и кога. В МИ6 това е работа на Централния регистър. Текущите досиета се съхраняваха за лесен достъп във Воксхол Крос, но огромната част от институционалната памет на МИ6 бе събрана в склад в Слау, недалеч от летище Хийтроу. Складът се охраняваше денонощно и се наблюдаваше с камери, но в една късна вечер във вторник там дежуреше само един служител на име Робинсън. И той като Париш от вила „Уормуд“ беше от старата школа. Имаше издължено лице, тънки мустаци и брилянтин в косата, който увоняваше въздуха във вестибюла. Той плъзна хладен поглед по Найджъл Уитком и неговата писмена заповед.

— Всичките ли? — попита накрая.

Уитком се усмихна благосклонно в отговор. Той имаше ум на професионален престъпник и лице на провинциален пастор. Това бе опасно съчетание.

— Цялата информация на един-единствен офицер за период от седем години? Това е безпрецедентно.

— Погледнете името на офицера. — Найджъл потупа с върха на палеца, в случай че Робинсън внезапно беше ослепял като къртица.

СИЙМОР, АРТЪР…

— Да, видях го, но няма как да стане. Не и без подписа на началника на Регистъра.

— Прерогатив на директора. Както и негово рождено право.

— Тогава може би директорът трябва да подаде молбата.

Този път усмивката на Уитком не бе никак благосклонна.

— Той я подава, Робинсън. Мислете за мен като за негов личен пратеник.

Робинсън бе присвил очи към името на бележката.

— Артър беше един от великите. Истински професионалист. Познавах го. О, не бяхме приятели. Не бях в категорията му. Но се знаехме.

Уитком не беше изненадан. Това изкопаемо вероятно бе познавало и Филби. По време на войната Централният регистър се намираше в Сейнт Олбанс, до Секция V на Филби. Началникът му Уилям Удфийлд беше пияница от световна класа и той го наливаше с розов джин в „Крал Хари“, за да получава папките без проблеми. Нощем преписваше съдържанието им на ръка на кухненската маса, за да го предаде на руския си водещ офицер.

Филби…

Найджъл усети как се зачервява от гняв при мисълта за предателското копеле. Или може би бе заради брилянтина на Робинсън. От миризмата му се виеше свят.

Робинсън погледна нагоре към стенния часовник, който показваше 10:53.

— Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Два, а може би три дни.

— Съжалявам, старче, но ми трябва тази вечер.

— Това не е сериозно! Те са пръснати из цялата сграда. Трябва да намеря съответните референции. Иначе може да изпусна нещо.

— Не го правете — предупреди го Уитком. — Директорът специално поиска всичките папки на баща си от този период. Всички, значи всички.

— Ще ми помогне, ако ми дадете името на конкретната операция или цел.

„Ще ти помогне наистина“, помисли си Найджъл. Всъщност трябваше само да добави Филби, Х. Е. Р. към бележката и Робинсън щеше да намери всички папки за минути. Но директорът искаше търсенето да е възможно най-широко и безобидно, за да не стига до неподходящи уши във Воксхол Крос.

— Може би аз бих могъл да помогна.

— Дори не си го и помисляйте — скара му се Робинсън. — Надолу по коридора има стая за персонала. Можете да изчакате там.

И като каза това, той отнесе бележката с поръчката в сенките на склада. Уитком го гледаше и все повече униваше. Мястото му напомняше за магазина на ИКЕА в Уембли, където набързо бе накупил мебели за апартамента си. Тръгна по коридора към стаята за персонала и там си направи чаша чай „Дарджилинг“. Помисли си, че е ужасен, докато се настаняваше за дългата нощ. Нямаше никакъв вкус.

* * *

Новата смяна в склада идваше в шест. Служителката, която застъпваше сутринта, бе едно страшилище на име госпожа Епълуайт, която бе неподатлива към чара на Уитком, доколкото го имаше, и не изпитваше никакъв страх от завоалирани заплахи. Затова той изпита облекчение, когато Робинсън надникна в стаята за персонала в четири и половина и обяви, че поръчката е изпълнена.

Папките заемаха осем кутии, на всяка от които имаше предупреждение за достъп и правилно съхранение, което забраняваше изнасянето им от сградата. Найджъл веднага наруши това правило, натоварвайки ги в багажника на своя форд. Както можеше да се очаква, Робинсън бе отвратен и заплаши да събуди началника на архива, но тук Уитком отново надделя. Въпросните папки, аргументира се той, имаха нулева стойност за националната сигурност. Освен това бяха за лична употреба на директора. А директорът, добави той с надменен тон, не може да ги чете на течение в някакъв склад в Слау. Нямаше значение, че сега той беше затворен във вила в далечния край на Дартмур. Това не влизаше в работата на Робинсън.

Уитком имаше заслужената репутация на шофьор с тежък крак върху педала на газта. Беше в Андовър до пет и трийсет и успя да пресече варовиковото плато Кранборн Чейс преди изгрев-слънце. Спря за кафе и сандвич с бекон на „Ессо“ в Спаркфорд, оцеля под библейски дъжд в Тонтън и в осем вече приближаваше към вила „Уормуд“. От прозореца на кабинета си Париш го гледаше как разтоварва кашоните с помощта не на друг, а на самия С и прочутия шеф на израелското разузнаване, който като че ли се бореше с болка в гърба. Великото начинание бе започнало. В това Париш бе сигурен.