Даниъл Силва
Другата жена (16)

14.
Итън Скуеър, Лондон

Греъм Сиймор седя дълго време мълчаливо, потънал в размисъл. Беше извърнал очи, сякаш наблюдаваше пейзажа, изнизващ се покрай прозореца на въображаемото купе на Алон. Накрая тихо произнесе едно име — руско. Габриел го дочу с мъка под бученето на вентилационната система.

— Грибков — повтори Сиймор. — Владимир Владимирович Грибков. Накратко го наричаме Ви Ви. Преструва се на пресаташе на руската дипломатическа мисия в Ню Йорк. Доста зле, бих добавил. Всъщност е офицер от СВР, който търси шпиони в ООН. Московският център има мощна резидентура в Ню Йорк. Нашето бюро е доста по-малко, а вашето — още повече. Всъщност се състои само от един човек. Знаем самоличността му, американците — също.

Сиймор добави, че това обаче нищо не означавало. Важното било, че по време на иначе скучен дипломатически коктейл в лъскав манхатънски хотел Владимир Владимирович Грибков се обърнал към човек на МИ6 в Ню Йорк и му споделил, че иска да обсъди нещо от силно чувствително естество. Офицерът от МИ6, чиято самоличност Сиймор не разкри, съответно докладвал за контакта в Лондон.

— Защото, както знае всеки полеви агент на МИ6, най-сигурният път към пълна кариерна разруха е подхващането на неоторизирани близки отношения с разбойник от СВР.

Лондон официално благословил контакта и три седмици след първата среща — достатъчно време Грибков да се осъзнае, както каза Сиймор — двамата офицери се споразумели да се видят на отдалечено място източно от Ню Йорк, на Лонг Айланд.

— Всъщност е било на по-малък остров край брега, място, наречено Шелтър Айланд. Няма мост, само ферибот. Голяма част от острова е природен резерват с пътеки, дълги километри, където може да не срещнеш жива душа. Накратко, идеалното място за офицер от Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество да се срещне с руснак, който обмисля да предаде страната си.

Грибков не си губил времето с предисловия и професионална любезност. Казал, че е разочарован от СВР и Русия под управлението на Царя. Желанието му било да дезертира в Англия заедно със съпругата и двете си деца. Те живеели с него в Ню Йорк, в руския дипломатически комплекс в Бронкс. Казал, че може да предаде на МИ6 несметно количество разузнавателна информация, включително и такава, която би го направила най-ценния дезертьор в историята. Затова искал да бъде добре компенсиран.

— Колко? — попита Габриел.

— Десет милиона паунда в брой и къща в английската провинция.

— Значи, е един от онези — каза презрително Габриел.

— Да — съгласи се Сиймор.

— И каква е тази информация, която го прави достоен за подобно богатство?

— Името на руската къртица на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Уточни ли от коя служба е и от коя страна на барикадата?

Греъм поклати глава.

— И каква беше твоята реакция?

— Предпазливост, граничеща със скептицизъм, което е по определение първоначалната ни позиция. Предположихме, че ни омайва с приказки или че е агент-провокатор, пратен от Московския център да ни подведе да извършим саморазрушителен лов на вещици, за да открием предателя в нашите среди.

— Следователно сте му казали, че не се интересувате?

— Всъщност точно обратното. Предадохме му, че сме силно заинтересовани, ала имаме нужда от няколко седмици, за да проверим препоръките му. Грибков не беше новак. Беше ветеран в СВР, служил в няколко резидентури на Запад, последно във Виена, където често бе контактувал с моя началник на бюрото…

— Сексапилния Алистър Хюз.

Сиймор не отговори.

— От какво естество са били контактите?

— Обичайното — каза Сиймор. — Важното е, че Алистър е докладвал за всеки един от тях, каквито са изискванията към него. Всички са описани в досието му, както и в това на Грибков.

— Тъй че си повикал Хюз във Воксхол Крос, за да разбереш какви са впечатленията му от Грибков и какво продава той.

— Точно така.

— И какво?

— Алистър беше дори по-скептичен от централата в Лондон.

— Нима? Шокиран съм да го чуя.

Греъм се намръщи.

— Така — продължи той — изминаха шест седмици от първоначалното предложение на Грибков за дезертиране. И руснакът започна да се изнервя. Звъня два пъти по телефона на моя човек в Ню Йорк по начин, който е силно непрепоръчителен. И след това направи нещо наистина безразсъдно.

— Какво?

— Обърна се към американците. Както можеш да очакваш, в Лангли побесняха заради начина, по който движехме случая. Притиснаха ни да приемем Грибков възможно най-бързо. Дори предложиха да платят част от десетте милиона. Когато им се опънахме, всичко се превърна в огромна семейна война.

— Кой спечели?

— Московският център — каза Сиймор. — Докато се карахме с американските си братовчеди, не забелязахме кога са повикали Грибков у дома за спешни консултации. Жена му и децата му се върнаха в Русия няколко дни след него и през следващия месец постоянната мисия на Руската федерация в ООН обяви назначението на ново пресаташе. Няма нужда да ти казвам, че оттогава никой не е виждал или чувал Владимир Владимирович Грибков.

— Защо не съм информиран за всичко това?

— То не се отнасяше до теб.

— Отнасяло се е — изрече с равен тон Габриел — от мига, в който сте допуснали Алистър Хюз на километър от моята операция във Виена.

— Дори не ни мина през ума да му забраним да работи по това.

— И защо?

— Защото вътрешното ни разследване го оневини за каквато и да е роля в гибелта на Грибков.

— Какво облекчение. Но как точно руснаците са разбрали, че Грибков се опитва да дезертира?

— Заключихме, че сигурно ги е усъмнил с поведението си. Американците се съгласиха с преценката ни.

— Чудесно. Само че сега имаме още един мъртъв руски дезертьор. И общият знаменател е твоят шеф на бюрото във Виена, мъж, който се е замесил в извънбрачна връзка със съпругата на американски консулски служител.

— Мъжът й не беше консулски служител, беше от ЦРУ. А ако изневярата в брака беше индикатор за държавна измяна, нямаше да имаме служба. Нито пък вие.

— Прекарва много време от другата страна на границата, в Швейцария.

— Да не би едно птиче да ви го е съобщило или сте го наблюдавали?

— Никога не бих наблюдавал твой офицер, без да ти кажа, Греъм. Приятелите не постъпват така един с друг. Не се държат в неведение. Не и когато са заложени човешки животи.

Сиймор не отговори. Изведнъж бе придобил изтощен вид и изглеждаше уморен от пререканията. Габриел не завиждаше на приятеля си за бедата, в която бе попаднал. Шпионинът никога не печелеше от подобни ситуации. Въпросът бе колко тежко бе поражението.

— С риск да си напъхам носа, където не бива — каза Габриел, — ми се струва, че имаш два избора.

— Нима?

— Най-логичният курс на действие би бил започването на вътрешно разследване дали Алистър Хюз не предава тайните ви на руснаците. Ще трябва да съобщите и на американците за него, което ще замрази дълбоко отношенията ви. Нещо повече, ще се наложи да вкарате в играта и съперниците си от МИ5, което е последното, което бихте искали.

— А вторият избор? — попита Сиймор.

— Оставете ни да наблюдаваме Хюз.

— Ти, разбира се, се шегуваш.

— Понякога. Но не и сега.

— Това е безпрецедентно.

— Не съвсем — кимна Габриел. — И си има своите преимущества.

— Като например?

— Хюз познава вашите техники за наблюдение и вероятно, което е по-важно, персонала ви. Ако се опитате да го следите, има голяма вероятност да ви забележи. Но ако ние го правим…

— Ще имате разрешение да се ровите в частните дела на един от офицерите ми.

Габриел сви рамене и даде да се разбере, че вече има такова разрешение, дори без одобрението на Сиймор.

— Няма да може да се скрие от нас, Греъм, не и ако го поставим под денонощно наблюдение. Ако е в контакт с руснаците, ще го хванем.

— И после какво?

— Ще ви предадем доказателствата и ще можете да правите с тях каквото си поискате.

— Или каквото вие поискате.

Габриел не се хвана на въдицата, състезанието бе почти приключило. Сиймор вдигна раздразнено очи към решетката на тавана. Вътре бе сибирски студ.

— Не мога да ти позволя да следиш моя шеф на бюрото във Виена, без някой от нашата служба да ти наднича през рамото — каза той накрая. — Искам в екипа за наблюдение да има един мой офицер.

— Точно така попаднахме в тази бъркотия, Греъм.

Думите на Габриел бяха посрещнати с мълчание и затова той допълни:

— Като се имат предвид сегашните обстоятелства, има само един офицер на МИ6, когото бих приел.

— Забрави ли, че двамата с Алистър се познават?

— Не — отвърна Габриел, — този важен факт не ми е убягнал внезапно от ума. Но не се тревожи, няма да им позволим да се доближат дори на километър.

— Нито дума на американците — настоя Сиймор.

Габриел вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше тържествена клетва.

— И абсолютно никакъв достъп до каквито и да е досиета на МИ6, нито до вътрешните дела на бюрото във Виена — поиска Сиймор. — Операцията ви ще бъде ограничена само до физическо наблюдение.

— Но апартаментът му трябва да е достъпен — възрази Габриел. — Подслушване и видеонаблюдение.

Сиймор се престори, че размишлява.

— Съгласен — каза той накрая. — Но се опитайте да бъдете малко по-дискретни с камерите и микрофоните. Всекиму се полага някаква зона на имунитет.

— Освен ако не шпионира за руснаците. Тогава му се полага высшая мера.

— Това на иврит ли е?

— Не, на руски.

— Какво означава?

Габриел набра осемте цифри на кода на вътрешния панел и заключалките изщракаха.

Греъм се смръщи.

— Ще сменя кода веднага щом стана утре.

— Направи го — каза Габриел.

* * *

По време на вечерята Сиймор беше някак отнесен, така че на Хелън, перфектната шпионска съпруга, се падна задачата да води разговора. И го направи с достойна за възхищение дискретност. Габриел бе стар познайник на лондонската преса, но тя нито веднъж не повдигна неприятната тема за миналите му подвизи на британска земя. Чак по-късно, когато се канеше да си тръгва, той осъзна, че не бяха говорили за абсолютно нищо.

Беше се надявал да се върне пеш в хотела си, но един ягуар го чакаше до тротоара. Кристофър Келър седеше на задната седалка в лимузината и четеше нещо на даденото му от МИ6 „Блекбъри“.

— На твое място щях да побързам да вляза — подметна той. — Добър приятел на Царя живее от другата страна на площада.

Габриел се вмъкна в колата и затвори вратата. Лимузината потегли рязко и миг по-късно се носеше с пълна скорост по Кингс Роуд през Челси.

— Как беше вечерята? — попита предпазливо Кристофър.

— Почти толкова зле, колкото във Виена.

— Чух, че ще се връщаме.

— Не и аз.

— Много лошо. — Келър се взря през прозореца. — Знам колко много обичаш града.