Даниъл Силва
Другата жена (3)

1.
Будапеща, Унгария

Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше бедният Хийтклиф — нито отчаяното преследване на предателя, нито опетнените съюзи, нито ненужните смърти. Той бе тяхната трагична фигура, неизпълненото им обещание. Накрая щеше да се окаже още едно перо на шапката на Габриел. При това положение Алон предпочиташе Хийтклиф да е на негова страна. Подобни агенти не се срещаха всеки ден, появяваха се веднъж в нечия кариера, много рядко два пъти. Такова бе естеството на шпионажа, жалваше се Габриел. Такъв бе животът.

Хийтклиф не бе истинското му име; то бе генерирано на случаен принцип от компютър, или поне така твърдеше водещият му офицер. Програмата нарочно бе избрала псевдоним, който с нищо не напомняше за рожденото име, националността или заниманието на агента. В това отношение бе постигнат успех. Мъжът, наречен Хийтклиф, не беше нито намерено на улицата сираче, нито безнадежден романтик. Той не бе огорчен, отмъстителен и агресивен по природа. На практика нямаше нищо общо с героя на Емили Бронте, освен смуглата кожа, защото майка му бе от бившата съветска република Грузия. А оттам, както тя гордо отбелязваше, беше другарят Сталин, чийто портрет все още висеше в хола на московския й апартамент.

Хийтклиф обаче говореше и четеше свободно английски и харесваше викторианския роман. Всъщност дори се бе заиграл с идеята да учи английска литература, преди да се опомни и да постъпи в Московския институт за чужди езици, който се смяташе за втория най-престижен университет в Съветския съюз. Университетският му наставник беше вербовчик от СВР — Службата за външно разузнаване, и при завършването си Хийтклиф бе поканен да влезе в Академията на СВР. Майка му, опиянена от радост, постави цветя и свежи плодове под портрета на другаря Сталин.

— Той бди над теб — каза тя. — Някой ден ще станеш човек, с когото всички ще се съобразяват. И от когото ще се страхуват. — За майка му нямаше нищо по-добро от това.

Амбицията на повечето млади кадети беше да служат в чужбина — в някоя резидентура, бюро на СВР, където да вербуват и управляват вражески шпиони. За тази работа обаче се изискваше специален тип офицери. Те трябваше да са безочливи, самоуверени, приказливи, бързи, съблазнители по природа. За нещастие, Хийтклиф не бе благословен с нито едно от тези качества. Не притежаваше и физическите дадености, които се изискваха за по-нелицеприятните задачи на разузнаването. Но пък имаше дарба за езици — освен английски говореше свободно немски и фламандски. А паметта му, дори според високите стандарти на СВР, минаваше за феноменална. Беше му даден избор, което бе рядкост в йерархичния свят на СВР. Можеше да работи в Московския център като преводач или да служи на терен като куриер. Той избра второто и така предопредели съдбата си.

Работата не бе бляскава, но жизненоважна. С неговите четири езика и куфарче, пълно с фалшиви паспорти, той бродеше по света в служба на отечеството, тайнствен доставчик, секретен пощальон. Опразваше тайници, пълнеше банкови сейфове с пари в брой, а понякога дори се отъркваше в истински агенти от Московския център. Не беше необичайно да прекара триста нощи в годината извън Русия, което го правеше неподходящ за брак и дори за сериозна връзка. СВР му доставяше женска компания, когато беше в Москва — красиви млади момичета, които при нормални обстоятелства не биха го и погледнали. Ала щом пътуваше, често потъваше в безпросветна самота.

Точно по време на един такъв период в хотел в Хамбург той срещна своята Катрин. Тя пиеше бяло вино на маса в ъгъла, беше привлекателна жена на около трийсет и пет, със светлокестенява коса и загорели от слънцето ръце и крака. На Хийтклиф бе заповядано да избягва подобни дами, когато пътува. Те винаги се оказваха вражески разузнавачи или проститутки, които им служеха. Но Катрин не изглеждаше такава. И когато тя погледна към Хийтклиф над мобилния си телефон и се усмихна, той почувства как от сърцето му право към слабините се спусна електрически заряд.

— Бихте ли седнали при мен? — попита тя. — Мразя да пия сама.

Името й не бе Катрин, а Астрид. Или поне така прошепна в ухото му, докато прокарваше леко нокти по вътрешната страна на бедрото му. Беше холандка, а това означаваше, че Хийтклиф, който се представяше за руски бизнесмен, можеше да се обърне към нея на родния й език. След няколко питиета тя се самопокани в стаята му, където той се чувстваше в безопасност. На следващата сутрин той се събуди с ужасен махмурлук, нещо необичайно за него, и без спомен да са правили секс. Но Астрид вече си бе взела душ. Появи се по хавлия и на дневната светлина убийствената й красота бе напълно на показ.

— Свободен ли си тази вечер? — попита тя.

— Не бива.

— И защо?

Той нямаше отговор.

— Ще ме изведеш на истинска среща. С хубава вечеря. Може би и дискотека след това…

— А после?

Тя разтвори хавлията и показа две красиво оформени гърди. Колкото и да се мъчеше, Хийтклиф не можеше да си спомни да ги е галил.

Размениха си телефоните — друго забранено действие, и се разделиха. В този ден му предстоеше да изпълни в Хамбург две задачи, които изискваха няколко часа „химическо чистене“, за да е сигурен, че не го следят. Тъкмо приключваше втората си задача — рутинно опразване на тайник, — когато получи есемес с името на моден ресторант близо до пристанището. Пристигна в уречения час и намери грейналата Астрид вече настанена на масата им, пред отворена бутилка ужасно скъпо „Монтраше“. Хийтклиф се намръщи: трябваше да плаща виното от собствения си джоб. Московският център преглеждаше внимателно разходите му и яростно го критикуваше, когато надвишаваше лимита.

Астрид като че ли усети притеснението му.

— Не се тревожи, аз черпя.

— Мислех, че аз трябваше да те изведа на истинска среща.

— Така ли казах?

Точно в този момент Хийтклиф осъзна, че бе допуснал ужасна грешка. Инстинктите му подсказваха да се обърне и да бяга, но знаеше, че вече няма смисъл: трябваше да сърба кашата, дето беше надробил. И затова остана в ресторанта и вечеря с жената, която го бе предала. Разговорът им бе превзет и напрегнат — като от лош телевизионен сериал. А когато пристигна сметката, Астрид плати. В брой, разбира се.

Навън чакаше кола. Хийтклиф не възрази, когато Астрид тихо му нареди да се качи на задната седалка. Нито протестира, щом колата пое в обратна на хотела посока. Шофьорът очевидно бе професионалист, не отрони и дума, докато правеха няколко маневри по учебник, за да избягат от евентуално следене. През това време Астрид пращаше и получаваше есемеси. Не говореше с Хийтклиф.

— Ние дали… — започна той.

— Правихме любов? — довърши тя.

Хийтклиф кимна. Астрид мълчаливо се взря през прозореца.

— Добре — каза той. — Така е по-добре.

Най-накрая спряха пред малка вила край морето. Вътре ги чакаше мъж. Той се обърна към Хийтклиф на английски с немски акцент. Заяви, че името му е Маркус. И че работи за западно разузнаване. Не уточни кое. След това му показа няколко строго секретни документа. Астрид ги беше взела от заключеното му куфарче и копирала предната вечер, докато той бе в несвяст от упойващото вещество, което тя му бе сипала. Хийтклиф трябваше да продължи да доставя такива документи, а и да върши още много други неща. Иначе Маркус и колегите му щяха да използват материалите, с които разполагаха, за да заблудят Московския център, че техният човек е двоен агент.

За разлика от съименника си, Хийтклиф никога не бе таил огорчение, нито желание за мъст. Той се върна в Москва, по-богат с половин милион долара, и зачака следващата си задача. СВР му прати красиво младо момиче в апартамента на Воробьовите хълмове. Насмалко да припадне от страх, когато тя се представи като Екатерина. Приготви й омлет и я отпрати, без да я докосне.

* * *

Продължителността на живота на хора в неговото положение не беше голяма. Предателството се наказваше със смърт. Но не бърза, а неописуемо бавна и мъчителна. Като всички, работещи за СВР, и Хийтклиф бе дочувал истории за големи мъже, които се молят за куршум, който да прекрати страданията им. А той накрая винаги идваше в руски стил, в тила. В СВР наричаха това высшая мера — най-крайната мярка на наказание. Хийтклиф се зарече никога да не позволи да попадне в ръцете им. Получи от Маркус ампула с отрова. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди — и всичко щеше да приключи.

Маркус му даде и тайно устройство за комуникация, което му позволяваше да предава доклади през сателитна връзка с криптирани микропориви. Хийтклиф го използваше рядко, предпочиташе да докладва лично на Маркус по време на пътуванията си в чужбина. Когато беше възможно, му позволяваше и да снима съдържанието на куфарчето му, но основно разговаряха. Самият Хийтклиф не играеше значителна роля, само че работеше с важни личности и пренасяше тайните им. Нещо повече, той знаеше местонахожденията на руските тайници по целия свят и ги носеше винаги с него, запечатани във феноменалната му памет. Внимаваше обаче да не издава прекалено много прекалено бързо — заради себе си и заради бързо нарастващата си банкова сметка. Разкриваше тайните си парченце по парченце, за да вдига цената им. Половиният милион стана един в рамките на година. После два милиона. А след това три.

Съвестта на Хийтклиф оставаше чиста — той бе човек без собствена идеология или политически убеждения, — ала страхът го тормозеше денем и нощем. Боеше се, че Московският център знае за предателството му и наблюдава всяко негово движение. Опасяваше се, че е издал прекалено много тайни или че някой от шпионите на Запада накрая ще го предаде. Много пъти умоляваше Маркус да го прибере на топло при тях. Но той — понякога успокоително, друг път размахвайки тоягата — отказваше. Хийтклиф трябваше да продължи да шпионира за тях, докато животът му наистина не бъде застрашен. Чак тогава ще му бъде позволено да мине от другата страна. Той с основание се съмняваше в способността на Маркус да прецени в кой точно момент мечът щеше да се стовари, но нямаше друг избор, освен да продължи. Маркус го изнудваше да прави каквото му нареди. И щеше да изстиска от него и последната тайна, преди да го пусне от лапите си.

Но не всички тайни бяха равни. Някои бяха скучни, всекидневни и можеха да бъдат предадени с малък или никакъв риск за посредника. Други обаче бяха прекалено опасни, за да бъдат издадени. Хийтклиф откри точно такава в един от тайниците в далечния Монреал. Пощенската кутия всъщност беше празен апартамент, използван от руска тайна агентка — „нелегална“^[1], която действаше, дълбоко законспирирана, в Съединените щати. В шкаф под кухненската мивка бе скрита флашпамет. На Хийтклиф бе наредено да я вземе и да я занесе в Московския център, като така избегне всемогъщата американска Агенция за национална сигурност. Преди да напусне апартамента, той пъхна флашката в лаптопа си и откри, че не бе заключена с парола, а съдържанието й не бе криптирано. И необезпокояван, прочете документите. Те бяха от няколко различни американски разузнавателни служби и всичките с най-висока степен на секретност.

Хийтклиф не посмя да ги копира. Вместо това запечата всяка подробност в безупречната си памет и се върна в централата в Москва, където предаде флашката на водещия си офицер, към когото отправи и строг упрек, че агентката не е успяла да я защити както трябва. Офицерът, който се казваше Волков, обеща да се погрижи за проблема. След това предложи на Хийтклиф антистресова разходка в братска Будапеща като компенсация.

— Смятай го за ваканция, чиито разходи са поети от Московския център. Не ме разбирай погрешно, Константин, но приличаш на човек, който има нужда от почивка.

Същата вечер Хийтклиф използва тайното комуникационно устройство, за да информира Маркус как е открил тайна с такава важност, че няма никакъв друг избор, освен да мине на тяхна страна. За негова изненада, Маркус не възрази. Само го инструктира да се отърве от устройството така, че то никога да не бъде намерено. Хийтклиф го разби на парченца и го изхвърли в отворена шахта. Беше уверен, че и хрътките от дирекцията по сигурност на СВР нямаше да погледнат там.

Седмица по-късно, след като посети за последно майка си в тесния й като заешка дупка апартамент със строгия портрет на вечно бдящия другар Сталин, Хийтклиф напусна окончателно Русия.

Пристигна в Будапеща в късния следобед, когато над града се стелеше тих сняг, и взе такси до хотел „Интерконтинентал“. Стаята му гледаше към Дунава. Заключи два пъти вратата и пусна резето. След това седна на бюрото и зачака мобилният му да звънне. До него бе ампулата с отрова, дадена му от Маркус. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди. След това всичко щеше да свърши.