Даниъл Силва
Другата жена (5)

3.
Виена

Тайната квартира се намираше от другата страна на Дунавския канал. Беше в хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер във Втори район. Кварталът беше истинско място за живеене, а не музей. Имаше малък хранителен магазин „Спар“, аптека, няколко азиатски ресторанта, дори будистки храм. По улицата се движеха коли и мотоциклети, а по тротоарите крачеха пешеходци. Беше от онези места, където никой не би забелязал шефа на израелската тайна разузнавателна служба. Или руски дезертьор, помисли си Габриел.

Зави в един проход, прекоси вътрешния двор и влезе във фоайето. Стълбите бяха потънали в мрак, а на площадката на четвъртия етаж имаше леко открехната врата. Промъкна се вътре и затвори след себе си, сетне тръгна тихо към всекидневната. А там, зад многото отворени лаптопи седеше Ели Лавон, който се смръщи, щом видя снега по шапката и раменете на Габриел.

— Моля те, кажи ми, че не си вървял пеш.

— Колата се развали. Нямах друг избор.

— Охранителят ти разказва друга версия. По-добре съобщи на булевард „Цар Саул“, че си тук. Иначе операцията ни може да се превърне в издирване и спасяване.

Габриел се наведе над един от компютрите, написа кратко съобщение и го прати по сигурен канал в Тел Авив.

— Кризата е избегната — обяви Лавон.

Той носеше плетена жилетка под измачканото сако от туид и широка вратовръзка. Косата му бе рядка и рошава, а чертите му — безлични и лесно забравящи се. Това бе едно от най-големите му преимущества. Ели Лавон приличаше на изпаднал човек, но всъщност бе роден хищник. Можеше да проследи най-обучения разузнавач и най-закоравелия терорист по всяка улица на света, без да привлече и капка внимание към себе си. Той управляваше подразделението на Службата, известно като „Невиот“. Неговите агенти бяха майстори на наблюдението, джебчии, крадци и специалисти по поставяне на скрити камери и подслушвателни устройства зад заключени врати. Екипите му бяха много заети тази вечер в Будапеща.

Той кимна към един от компютрите. На екрана му се виждаше мъж, седнал зад бюро в луксозна хотелска стая. В долната част на леглото имаше неотворена чанта. Пред него — мобилен телефон и ампула.

— Това снимка ли е? — попита Габриел.

— Видео.

Габриел почука по екрана на лаптопа.

— Той не може да те чуе, нали знаеш?

— Сигурен ли си, че е жив?

— Уплашен е до смърт. Не е помръднал от пет минути.

— От какво толкова се страхува?

— Руснак е — каза Лавон, сякаш този факт обясняваше всичко.

Габриел огледа Хийтклиф, сякаш бе фигура от картина. Истинското му име беше Константин Киров и бе един от най-ценните източници на информация за Службата. Само малка част от разузнавателните му съобщения касаеха пряко сигурността на Израел, но огромният остатък им спечели дивиденти в Лондон и Лангли, където директорите на МИ6 и ЦРУ поглъщаха с удоволствие всяка порция тайни, изливащи се от куфарчето на руснака. Обядът не беше безплатен за англичаните и американците. И двете служби бяха платили част от сметката за операцията, а британците, след много извиване на ръце вътре в службата, се бяха съгласили да дадат убежище на Киров в Обединеното кралство.

Първото лице, което обаче руснакът щеше да види, след като дезертира, бе това на Габриел Алон. Габриел имаше дълга и кървава история с руското разузнаване и хората от Кремъл. По тази причина той искаше лично да проведе първия разпит на Киров. И по-точно — да узнае какво бе открил и защо така внезапно поиска убежище. След това щеше да го предаде в ръцете на началника на виенското бюро на МИ6. Габриел беше изключително доволен да го прати на британците. Разкритите агенти винаги причиняваха главоболия, особено руските.

Най-накрая Киров се размърда.

— Какво облекчение — отбеляза Габриел.

Изображението на екрана се влоши и затрептя за няколко секунди, след това се нормализира.

— Цяла вечер е така — обясни Лавон. — Екипът трябва да е сложил предавателя близо до някакъв източник на смущение.

— Кога влязоха в стаята?

— Около час преди Хийтклиф да пристигне. Хакнахме охранителната система на хотела, проникнахме в резервациите и взехме номера на стаята му. Самото влизане не беше никакъв проблем.

Магьосниците от Технологичния отдел на Службата бяха създали вълшебна дигитална ключ карта, способна да отвори всяка електронна хотелска врата в света. Първото й прокарване крадеше кода. Второто отключваше.

— Кога започнаха смущенията?

— Веднага щом той влезе в стаята.

— Някой проследи ли го от летището до хотела?

Лавон поклати глава.

— Някакви подозрителни имена в хотелската регистрация?

— Повечето от гостите са участници в конференция. Източноевропейското общество на строителните инженери — обясни Лавон. — Бал на зубрачите. Много от тях имат капаци на джобовете.

— И ти бе такъв, Ели.

— Все още съм. — Изображението отново се превърна в мозайка. — По дяволите — изруга Лавон.

— Екипът провери ли връзката?

— Два пъти.

— И какво?

— Няма никой друг на линията. А дори да има, сигналът е толкова криптиран, че на два суперкомпютъра ще им трябва месец, за да го разкодират. — Изображението се стабилизира. — Така е по-добре.

— Дай да видя фоайето.

Лавон затрака по клавишите на друг компютър и на екрана му се появи кадър от фоайето. Беше море от евтини костюми, баджове с имена и оредяващи коси. Габриел огледа лицата, търсейки някое, което да не си е на мястото. Намери четири — две мъжки и две женски. Чрез хотелските камери Лавон запечата всяко от тях и ги препрати в Тел Авив. На екрана на съседния лаптоп Константин Киров преглеждаше телефона си.

— Колко дълго още смяташ да го караш да чака? — попита Ели.

— Достатъчно, за да могат на булевард „Цар Саул“ да проверят лицата в базата данни.

— Ако не тръгне скоро, ще си изпусне влака.

— По-добре да го изпусне, отколкото да бъде убит във фоайето на „Интерконтинентал“ от наказателен отряд от Московския център. — Изображението отново се развали. Габриел раздразнено потупа по екрана.

— Не си прави труда — каза Лавон. — Вече опитах това.

* * *

Минаха десет минути, преди оперативният център на булевард „Цар Саул“ да заяви, че не намира съвпадения на четирите лица в дигиталната галерия с вражески разузнавачи, известни и заподозрени терористи или наемници. Чак тогава Габриел написа кратко съобщение на криптираното блекбъри и натисна бутона за изпращане. Миг по-късно видя как Константин Киров посегна към мобилния си телефон. След като прочете съобщението на Габриел, руснакът рязко стана, облече си палтото и уви шал около врата си. Пъхна телефона в джоба, ала стисна в ръка ампулата. Куфара остави в стаята.

Ели Лавон натисна няколко клавиша на лаптопа, когато Киров отвори вратата и излезе в коридора. Хотелските охранителни камери проследиха краткия му път до асансьорите. Там нямаше други гости или служители и кабината, в която влезе руснакът, беше празна. Но във фоайето бе лудница. Никой като че ли не забелязваше Киров, докато той излизаше от хотела, включително и двамата облечени в кожени якета здравеняци от унгарските служби за сигурност, които наблюдаваха улицата.

Оставаха няколко минути до девет часа. Киров имаше достатъчно време да хване нощния влак за Виена, но не трябваше да спира да върви. Той пое на юг по улица „Янош Апацаи Чере“, а след това зави по „Лайош Кошут“, една от главните централни артерии на Будапеща. Следваха го двама от копоите на Лавон.

— Моите момчета твърдят, че е чист — каза Ели. — Няма руснаци, нито унгарци.

Габриел изпрати второ съобщение на Константин Киров, с което го инструктираше да се качи на влака, както бе планирано. Той го направи четири минути преди потеглянето, придружен от двамата съгледвачи. Габриел и Лавон нямаше какво повече да направят. Докато се взираха мълчаливо един в друг, мислеха за едно и също. Отново чакаха. Винаги чакаха.