Даниъл Силва
Другата жена (51)

49.
Севиля

Началото, започна тя, беше в малко село край Нант, в долината на Лоара в Западна Франция. Бетанкур били стара фамилия, собственици на много земи и богатства. Шарлот бе достатъчно възрастна, за да си спомня немските войници по улиците на селото й и възпитания капитан от Вермахта, който бил настанен в семейния замък. Баща й се отнасял уважително към германските окупатори — прекалено уважително според някои хора от селото — и след войната се шушукало, че бил колаборационист. Комунистите били много силни в региона. Децата на работническата класа дразнели безмилостно малката Шарлот и дори веднъж опитали да й отрежат косата. И щели да успеят, ако не бил се намесил монсеньор Жан-Марк. Много години по-късно специална комисия щяла да обвини и монсеньора, който бил приятел на семейство Бетанкур, в колаборационизъм.

През 1956 година Шарлот отишла в Париж, за да учи френска литература в Сорбоната. Това станало през една есен със земетръсни политически събития. В края на октомври израелски, британски и френски войски се опитали да изземат контрола над Суецкия канал от Египет на Насър. А в началото на ноември съветските танкове влезли в Будапеща, за да потушат Унгарското въстание. Шарлот застанала на страната на Москва и по двата въпроса, защото вече била убедена комунистка.

Напуснала Сорбоната през 1960-а и през следващата година и половина писала рецензии и политически коментари за малко литературно списание. Било й обаче скучно и поискала от баща си достатъчно пари, за да се премести в Бейрут и да стане чуждестранен кореспондент. Баща й вече бил уплашен от политическите й възгледи — по това време двамата вече почти не си говорели — и бил много доволен да се отърве от нея. Тя пристигнала в Ливан през януари 1962 година, наела апартамент в близост до Американския университет и започнала да праща репортажи на няколко левичарски френски издания, за които не й плащали почти нищо. Ала нямало значение, тъй като разполагала с парите на семейството си. Въпреки това копнеела да остави своя следа като истински журналист. Често търсела съвети в голямата общност от чуждестранни кореспонденти, сред които бил и един, който пиел в бара на хотел „Нормандия“.

— Филби — каза Габриел.

— Ким — възрази Шарлот. — Той за мен винаги ще бъде Ким.

Тя седеше на ръба на тапициран стол, ръцете й бяха прилежно поставени върху коленете й, а стъпалата й — плътно прилепнали към пода. Ели Лавон се бе настанил до нея и се взираше отнесено в далечината като човек, чакащ на перона влак с огромно закъснение. Михаил като че ли се състезаваше кой ще мигне пръв с фигура от една от потъмнелите картини, лошо копие на Ел Греко. Келър се преструваше на безразличен, беше отворил задната вратичка на златистия часовник и бърникаше механизма.

— Били сте влюбена в него? — попита Габриел, крачейки бавно из стаята.

— В Ким ли? Много.

— Защо?

— Предполагам, защото не беше баща ми.

— Знаехте ли, че е руски шпионин?

— Глупости! Ким никога не би ми доверил тайната си.

— Ала вероятно сте подозирали.

— Зададох му въпроса само веднъж и никога повече. Беше обаче очевидно, че изпитваше силна болка. Сънуваше най-ужасните кошмари, след като правеше любов с мен. И пиенето му беше… Дотогава не бях виждала нещо подобно.

— Кога разбрахте, че сте бременна?

— В началото на ноември. Изчаках до края на декември, за да му кажа.

— Как реагира той?

— Насмалко да убие и двама ни. В този момент шофираше — обясни тя. — Една жена никога не бива да казва на любовника си, че е бременна, докато той е зад волана. Особено когато любовникът й е пиян.

— Той ядоса ли се?

— Престори се на ядосан. Всъщност мисля, че беше съсипан. Говорете каквото искате за Ким, но той обожаваше децата. Вероятно си е мислел, че никога няма да види това, което носех в утробата си.

Вероятно, отбеляза си Габриел.

— Поискахте ли нещо от него?

— От Ким Филби? Изобщо не си направих труда. Той беше в ужасно финансово положение. Нямаше изгледи за никаква помощ или за брак. Знаех, че ако родя детето, сама ще трябва да се грижа за него.

Рожденият ден на Филби бил на 1 януари. Навършвал петдесет и една. Шарлот се надявала да прекарат заедно поне няколко минути, но той й се обадил, че няма да може да дойде в апартамента й. Предната вечер бил паднал, и то два пъти, бил си разцепил главата и очите му били насинени. Използвал ужасния си външен вид като извинение да не я вижда през следващите две седмици. А истинската причина за изчезването му, каза тя, била пристигането на Никълъс Елиът в Бейрут.

Кога го видяхте пак?

— На двайсет и първи.

— В деня, когато е избягал от Бейрут.

Тя кимна.

— Ким дойде да ме види в късния следобед. Изглеждаше по-зле от всякога. Навън валеше като из ведро, той бе подгизнал. Обясни, че може да остане само няколко минути. Трябвало да вечеря заедно с Елинор в дома на първия секретар на британското посолство. Опитах се да правя любов с него, но той ме отблъсна и поиска нещо за пиене. След това ми призна за обвинението на Никълъс, че е руски шпионин.

— Той отрече ли това?

— Не — заяви натъртено Шарлот. — Не го отрече.

— А какво ви каза?

— Много повече, отколкото трябваше. И след това ми даде плик.

— Какво имаше в него?

— Пари.

— За бебето ли?

Тя бавно кимна.

— Обясни ли откъде ги има?

— Не. Но ако трябва да предположа, бяха от Петухов, неговия контакт от КГБ в Бейрут. Ким замина същата вечер на борда на съветския товарен кораб „Долматов“. Повече никога не го видях.

— Никога ли?

— Да, мосю Алон. Никога.

Когато новината за дезертьорството на Филби се разчула, продължи Шарлот, тя за кратко обмисляла да напише ексклузивна лична статия.

— „Ким Филби, когото познавах и обичах“, от този сорт глупости.

Вместо това пращала статии, в които нямало и дума за личните им отношения, и чакала детето им да се появи на бял свят. Родила в болница в Бейрут, сама, в края на пролетта на 1963 година.

— Не съобщихте ли на семейството си?

— Не и тогава.

— А във френското посолство?

— Бяха подписани съответните декларации и издаден паспорт.

— Предполагам, че е имало акт за раждане.

— Разбира се.

— И кой е записан като баща?

— Филби — заяви тя с леко отбранителен тон. — Харолд Ейдриън Ръсел.

— А името на детето?

— Бетанкур — уклончиво отговори тя.

— Първото име? — притисна я Габриел.

Шарлот Бетанкур се взираше в дървената кутия.

— Вече знаете името на детето, мосю Алон. Моля ви, не ме карайте да извършвам предателство.

Габриел не го знаеше. Нито тогава, нито някога преди.

— Върнали сте се във Франция през 1965 година — подсказа й той.

— През зимата.

— Къде отидохте?

— В малко село край Нант — каза тя, — в долината на Лоара в Западна Франция.

— Родителите ви сигурно са били изненадани.

— Меко казано. Баща ми ме изгони и ми забрани повече да се връщам.

— Признахте ли им кой е бащата на детето?

— Ако го бях направила — каза тя, — това само щеше да влоши положението ми.

— Споменахте ли на някого?

— Не. На никого. Никога.

— Ами актът за раждане?

— Изгубих го.

— Колко удобно.

— Да.

— Какво наистина се случи с него?

Тя погледна към дървената кутия, но веднага се извърна. Във вътрешния двор трима охранители стояха като статуи в падащия мрак. Ели Лавон все още чакаше въображаемия си влак, ала Келър и Михаил вече се взираха прехласнато в Шарлот Бетанкур. Часовникът бе напълно спрял. Както и сърцето на Габриел.

— Какво направихте след това? — попита той.

Върнала се в Париж, отговори тя, този път с малко дете на ръце. Живеели в таванска стая в Латинския квартал. Шарлот можела да си позволи само това, след като баща й окончателно й спрял парите. Майка й давала по някой франк винаги когато идвала да я види, но баща й не признавал съществуването на детето. Както и Ким. С всяка изминала година то все повече заприличвало на него. Същите сини очи и буен перчем. А когато станало на осем години, му се появило леко заекване. Шарлот зарязала журналистиката и се посветила на Партията и революцията.

Нямали пари, но не им трябвали много. Били в Париж, в този величествен град. Играели си на глупави игрички, броели стъпките между любимите си забележителности. Колко са крачките между Лувъра и „Нотър Дам“? А между Триумфалната арка и площад „Конкорд“? Колко са от Айфеловата кула до Дома на инвалидите?

Крачките между таванската стая и вътрешния двор на сградата били осемдесет и седем, обясни Шарлот, след това имало още трийсет и осем до вратата към улица „Сен Жак“. И точно там в един топъл летен ден през 1974 година, когато повечето парижани разумно били напуснали града, ги чакал един мъж.

— Коя дата беше? — поинтересува се Габриел.

— Беше през август — отговори Шарлот. — В деня след оставката на Никсън.

— Значи, десети.

— Щом казвате.

— А името на мъжа?

— Тогава той се представи като другаря Лавров.

— А в други случаи?

Саша, обясни тя. Представял се като Саша.