Даниъл Силва
Другата жена (22)

20.
Хотел „Швайцерхоф“, Берн

Има безброй начини, по които платен или принудително вербуван агент на разузнавателна служба да комуникира с водещите си офицери. Може да остави кодирани съобщения или филм в секретна квартира или тайник. Или пък незабелязано да предаде разузнавателна информация в предварително режисирани уж случайни срещи, познати като „контакти на разминаване“, да прати криптиран имейл по интернет чрез сателит, използвайки миниатюрен предавател, или чрез обикновена поща чрез изпитаните методи на тайнописа. Може да остави посланията си в обичайно изглеждащи фалшиви предмети — като камъни, дънери или монети. Само че всичките методи си имат недостатъци и нито един не е сто процента сигурен. И щом нещо се обърка, както стана във Виена в онази вечер, когато Константин Киров се опита да дезертира, почти винаги цената плаща агентът, а не водещият офицер.

Ако обаче агентът и водещият офицер са познати и публични лица от съответните си служби и ако двамата са с дипломатически паспорти, има далеч по-безопасен начин за комуникация, познат като неформален разговор. Той може да се случи на коктейл, на прием, в операта, в ресторант или в лоби бара на луксозен хотел в заспалия Берн. В началото понякога има някакъв вид нелична комуникация — например вестник или определен цвят на вратовръзката. А ако водещият офицер реши, може да доведе и двама охранители за защита. Защото дори лоби барът на швейцарски хотел може да се окаже опасно място, ако там се разменят държавни тайни.

През по-голямата част от следващите пет минути сякаш никой не помръдваше. Всички бяха като фигури в картина — или актьори на тъмна сцена, помисли си Габриел, докато чакаше първият насочен прожектор да ги оживи. Само хората на Ели Лавон се движеха, но те бяха в периферията. Двама седяха в паркирана шкода на гаровия площад, а мъж и жена се бяха приютили под аркадата. Двамата в колата щяха да последват Дмитрий Соколов. Онези под арките щяха да се погрижат за Борис и Наташа.

Оставаше само Алистър Хюз, за когото се предполагаше, че е във Виена и започва отрано уикенда си. Само че той не беше там, а в Берн, на 6 метра от таен офицер на СВР. Възможно бе двамата вече да са в контакт чрез агентурно комуникационно устройство с малък обхват. То действаше като вид частна безжична мрежа. Агентът носеше предавател, а водещият офицер — приемник. Агентът трябваше само да влезе в обхвата и съобщението му се придвижваше сигурно от едното устройство към другото. Системата можеше дори така да е проектирана, че да не изисква никакви действия, да не се налага и издайническо натискане на бутон от страна на агента. Но той не можеше да носи устройството вечно. В някакъв момент щеше да се наложи да го извади от джоба си или куфарчето си и да го включи към зарядно или към личния си компютър. И ако извърши това пред камера или наблюдаващ, щеше да бъде изобличен като шпионин.

Габриел обаче се съмняваше, че Алистър Хюз носи подобно комуникационно устройство. Келър и Ели Лавон не бяха съзрели и следа от нещо подобно във Виена, където Хюз бе под почти постоянно физическо и електронно наблюдение. Нещо повече, целта на системата бе да се избягват лични срещи между агента и водещия му офицер. Не, помисли си Габриел, нещо друго се случваше във фоайето на хотел „Швайцерхоф“.

В 16:24 ч. Алистър Хюз най-накрая направи знак, че иска сметката. Миг по-късно Дмитрий Соколов стори същото. След това руснакът надигна едрото си тяло от стола, закопча сакото си и измина шестте метра, които деляха неговата маса от тази, на която Хюз в момента се подписваше върху сметката към стаята си.

Сянката на офицера от СВР падна върху Хюз. Той вдигна глава, намръщи се и изслуша Соколов, който с тон на главен сервитьор, който обяснява специалитетите на заведението, произнесе кратка проповед край масата. Последва бърз разговор. Хюз каза нещо, Соколов отговори, после Хюз пак каза нещо. След това руснакът се усмихна, сви едрите си рамене и седна. Хюз бавно сгъна вестника и го постави на масата между тях.

— Копеле — прошепна Кристофър Келър. — Май си бил прав за него. Изглежда, че наистина шпионира за руснаците.

„Да, точно така изглежда“, помисли си Габриел, докато гледаше екрана.

* * *

— Извинете, но ми се струва, че сте господин Алистър Хюз от британското посолство във Виена. Срещнахме се на прием там миналата година. Беше в един от дворците, не помня кой, те са толкова много… Почти колкото в Санкт Петербург.

Тези думи произнесе Дмитрий Антонович Соколов, докато стоеше прав до масата на Алистър Хюз, както щяха да си спомнят Йоси Гавиш и Римона Щерн. Никой от тях не дочу казаното след това — нито по време на кратката размяна на реплики, докато Соколов все още стоеше прав, нито през по-дългия разговор, състоял се, след като той седна, — защото беше със сила на звука, подходяща за предателство. Вторият разговор продължи две минути и дванайсет секунди. През повечето време Соколов държеше лявата китка на Хюз. Говореше предимно руснакът с фалшива усмивка. Хюз слушаше безстрастно и не направи никакъв опит да си отдръпне ръката.

Соколов най-накрая отхлаби хватката си, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плик, който пъхна под броя на „Файненшъл Таймс“. След това рязко стана, поклони се набързо и си тръгна. На камера 2 те видяха как той се качи на задната седалка на аудито. Габриел нареди на съгледвачите на Лавон да не го следват.

Борис и Наташа останаха на масата си в хотела. Наташа говореше оживено, но Борис не я слушаше. Той наблюдаваше Алистър Хюз, който се взираше във вестника. Накрая англичанинът погледна театрално часовника си и скочи бързо на крака, сякаш бе стоял прекалено дълго в лоби бара. Остави банкнота върху сметката. Взе вестника — и пъхнатия в него плик, — сякаш в последния миг се бе сетил за тях.

Докато излизаше от заведението, се сбогува с хостесата и пое към асансьорите. Една от вратите се отвори в мига, в който той натисна бутона. Когато бе вече сам в кабината, извади плика на Дмитрий Соколов, разпечата го и надникна вътре. Лицето му остана безпристрастно, безизразната маска на професионалния шпионин.

Върна плика във вестника, докато измине краткото разстояние по коридора, но още щом влезе в стаята си, пак го отвори и извади съдържанието му. Разгледа го, докато стоеше до прозореца с изглед към Стария град, като така, без да ще, криеше материала и от двете скрити камери.

След това отиде в банята и затвори вратата. Но това нямаше значение — и там имаше камера. Тя с укор надничаше над Хюз, докато той мокреше хавлиена кърпа, която да постави в основата на вратата. След това клекна до шкафа и започна да гори съдържанието на плика на Дмитрий Соколов. И отново ъгълът на камерата бе такъв, че Габриел не успя да види ясно какъв беше материалът. Погледна към Келър, който ядосано се взираше в екрана.

— Тази вечер в девет и четиресет има полет на „Бритиш Еъруейс“ от Женева, който пристига на Хийтроу в десет и петнайсет. С малко късмет можеш да си в дома на Греъм на Итън Скуеър до единайсет. Кой знае, вероятно на Хелън ще й е останало нещо от вечерята за теб.

— Извадих късмет. И какво искаш да му кажа?

— Това зависи изцяло от теб. — Габриел наблюдаваше как Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, изгаря нещо последно — плика с неговите собствени отпечатъци от пръсти и отпечатъците на Дмитрий Антонович Соколов. — Той вече е ваш проблем.