Даниъл Силва
Другата жена (31)

29.
Виенската гора, Австрия

— Не е вярно, Узи! Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Не ме наричай с истинското ми име. Аз съм мосю Лафон, забрави ли? Или се затрудняваш да помниш имената на водещите си офицери?

Вървяха по пътека с отъпкан сняг. Вдясно от тях имаше обрасъл с дървета нисък хълм, а вляво — малка гориста долина. Оранжевото слънце се бе спуснало ниско и грееше право в лицата им. Михаил вървеше на около трийсет метра зад тях. Палтото му бе закопчано догоре, което означаваше, че пистолетът е в джоба му.

— Откога, Вернер? Откога работиш за тях?

— Узи, наистина трябва да се осъзнаеш.

Навот внезапно спря и го сграбчи за лакътя. Шварц смръщи лице болезнено. Потеше се въпреки лютия студ.

— Какво смяташ да направиш, Узи? Да ме набиеш?

— Ще оставя това на него. — Навот бързо погледна към Михаил, който стоеше неподвижно на пътеката, а дългата му сянка се простираше далеч назад.

— Та той е труп! — каза подигравателно Шварц. — Едно телефонно обаждане — и ще прекара няколко години в австрийски затвор за опит за убийство. Ти също.

— Давай, Вернер. — Узи го стисна по-силно. — Обади се.

Шварц не посегна към телефона. С едно леко движение на китката Навот го побутна по пътеката към гората.

— Откога, Вернер? — попита го пак.

— Какво значение има?

— Може да се окаже, че има огромно значение. Всъщност това ще реши дали ще живееш достатъчно дълго, че да видиш Лоте довечера, или моят приятел ще ти пусне куршум в главата.

— От година. Може би година и половина.

— Помисли си пак, Вернер.

— Четири години.

— Може би пет? Или шест?

— Да кажем, че са пет.

— Кой направи първата стъпка?

— Знаеш как стават тези неща. Малко като любовна афера е… Накрая е трудно да си спомниш кой кого е преследвал.

— Спомни си, Вернер.

— Флиртувахме известно време и след това пратих букет цветя.

— Маргаритки?

— Орхидеи — призна Вернер Шварц с отбранителна усмивка. — Най-добрите, до които можах да се докопам.

— Искал си да направиш добро първо впечатление?

— Това наистина има значение.

— Колко получи за това?

— Достатъчно, за да купя нещо хубаво на Лоте.

— Кой е водещият ти офицер?

— Отначало беше местно момче от виенската резидентура.

— Рисковано е.

— Не точно. Тогава работех в контраразузнаването. Беше ми позволено да влизам в контакт понякога.

— А сега?

— Човек от друг град.

— Съседна страна ли?

— Германия.

— Берлинската резидентура?

— Всъщност има неофициално прикритие. Частна практика.

— Как се казва?

— Нарича се Сергей Морозов. Работи за консултантска фирма във Франкфурт. Клиентите му са германски фирми, които искат да правят бизнес в Русия, а такива има много, уверявам те. Сергей ги запознава с правилните хора в Москва и се грижи да сложат парите си в правилните джобове, включително и в неговите. Компанията е истинска дойна крава за пари. Финансовият поток отива право в хазната на Московския център.

— Той от СВР ли е? Сигурен ли си?

— Той е силовак на Центъра в Москва, сто процента.

Продължиха да вървят, леденият сняг под краката им беше хлъзгав.

— Сергей ли ти дава заповеди? — попита Навот. — Или ти проявяваш инициатива?

— По малко и от двете.

— Какви са методите?

— От старата школа. Ако имам нещо, пускам щорите на горния етаж в петък. Следващия вторник получавам обаждане по телефона, което се оказва грешка. Винаги искат да говорят с жена. Името, което използват, отговаря на определено място, където Сергей иска да се срещнем.

— Например?

— Труди.

— Къде е Труди?

— В Линц.

— Друго?

— Софи и Анна. И двете са в Германия.

— Това ли е всичко?

— Не. Има и Сабине. Сабине е апартамент в Страсбург.

— Как обясняваш пътуванията си?

— Върша много комуникационна работа.

— Може да се каже. — Отнякъде се чуваше тих гърлен кучешки лай. — А аз? — попита Навот. — Кога съобщи на руснаците за отношенията си с мен?

— Никога, Узи. Кълна се в живота на Лоте, че не съм им споменавал.

— Не се кълни, Вернер. Това обижда интелигентността ми. Просто се чудя къде е станало. Труди? Софи? Анна?

Шварц поклати глава.

— Стана, преди Сергей да се появи на сцената, когато все още бях под контрола на виенската резидентура.

— Колко получи за мен?

— Немного.

— Историята на моя живот — замисли се Навот. — Предполагам, че руснаците са се възползвали от ситуацията?

— В какъв смисъл?

— Използвали са те да ме шпионираш. Също така — и като проводник, за да ми нашепваш фалшива и заблуждаваща информация. Всъщност съм в пълното си право да приема, че всичко, което си ми казал през последните пет години, е писано от Московския център.

— Това не е вярно.

— Тогава защо премълча, че руснаците са се свързали с теб? Защо не ми даде възможност и аз да пошепна малко мръсотии в техните уши? — Последва мълчание и Навот сам си отговори на въпроса: — Защото Сергей Морозов те е предупредил, че ще те убие, ако го направиш. — След кратка тишина попита: — Няма ли да отречеш, Вернер?

Шварц поклати глава.

— Руснаците играят грубо.

— Не толкова, колкото нас. — Узи забави крачка, спря и стисна в желязна хватка ръката на Вернер. — Кажи ми още нещо. Къде руснаците ти казаха, че се канят да убият дезертьор от СВР във Виена? Труди? Анна?

— Софи — призна Вернер Шварц. — Срещата беше в Софи.

— Лошо — каза Навот. — Винаги съм харесвал името Софи.