Даниъл Силва
Другата жена (30)

28.
Виенската гора, Австрия

В аналите на последвалата операция — тя нямаше кодово име, нито пък някога щеше да има — щеше да бъде записано, че първият удар в търсенето на къртицата бе нанесен не от Габриел, а от неговия предшественик без късмет Узи Навот. Часът бе два и половина същия следобед, а мястото — дървената хижа в покрайнините на Виенската гора, където Навот бе обядвал преди три седмици. Привидната лежерност на професионалния му маниер не беше случайна. Навот искаше Вернер Шварц да си мисли, че няма нищо необичайно. А от съображения за сигурност искаше и руснаците да си мислят същото.

Преди да пристигне във Виена обаче, Навот не бе оставил нищо на случайността. Идваше не от Изток и от страните на отдавна мъртвия Варшавски договор, а от Запад — през Франция и Северна Италия, а накрая и самата Австрия. Не бе пътувал сам, Михаил Абрамов му правеше компания и го охраняваше. В ресторанта седнаха разделени: Навот — на обичайната си маса, която бе запазил на името на Лафон, Михаил — близо до прозореца. Сакото му бе разкопчано за лесен достъп до пистолета, препасан на левия му хълбок. Навот също имаше оръжие — „Барак SP-21“. Отдавна не го бе носил и не беше сигурен, че може да го извади при необходимост, без да убие себе си или Михаил. Габриел беше прав: Узи никога не бе представлявал особена опасност, когато бе въоръжен. Но лекият натиск на кобура върху кръста му въпреки това му даваше спокойствие.

— Бутилка „Грюнер Велтлинер“? — попита пълничкият собственик.

А новодошлият отговори с акцента и маниера на мосю Лафон, френския пътуващ писател от бретонски произход:

— След минута, моля. Ще изчакам приятеля си.

Минаха още десет минути, а от него нямаше и следа. Навот обаче не бе разтревожен, тъй като получаваше редовно най-новата информация от съгледвачите. Вернер беше попаднал в задръстване на излизане от града. Нищо не показваше, че е следен от службата, за която работеше, или от тези, пред които се отчиташе в Московския център.

Най-накрая пред прозореца, до който бе Михаил, спря кола и от нея се показа един-единствен човек — Вернер Шварц. Когато влезе в ресторанта, собственикът енергично разтърси ръката му, сякаш бяха стари приятели, а след това го поведе към масата, където седеше Навот. Вернер очевидно бе разочарован от липсата на вино. Имаше само малка декоративна кутия от „Демел“, виенския производител на шоколад.

— Отвори я — каза Узи.

— Тук?

— Защо не?

Шварц вдигна капака и погледна вътре. Нямаше пари, само кратка бележка, която Навот бе написал на немски. Ръката на Вернер се разтрепери, докато я четеше.

— Може би трябва да се поразходим в гората преди обяда — предложи Узи и стана. — Ще ни се отрази добре на апетита.