Даниъл Силва
Другата жена (69)

67.
Уисконсин авеню, Вашингтон

На тази възстановка на шпионажа от Студената война й липсваше обичайната образност. Нямаше стени и пропускателни пунктове, нито охранителни кули и прожектори за претърсване, липсваше и мостът на шпионите. Имаше само кафене от много популярна верига и нейното бяло-зелено лого. То се намираше на западния тротоар на Уисконсин авеню в края на редица от малки капанчета — ветеринарна клиника, фризьорски салон, шивач, обущар, салон за домашни любимци и един от добрите френски ресторанти във Вашингтон.

Само кафенето имаше собствен паркинг. Ева се повъртя в средата му две дълги минути, докато се отвори място. Вътре опашката се простираше от касата почти до вратата. Но това не бе проблем, тя бе пристигнала достатъчно рано.

Пренебрегна указанията на мъжа, когото познаваше като Алекс, и се огледа внимателно наоколо. Имаше девет души пред нея — напрегнати работещи хора, забързани към офис сградите в центъра, двама местни по анцузи и три деца с вратовръзки на райета от Британското международно училище, което се намираше от другата страна на Уисконсин авеню. Още пет-шест клиенти чакаха напитките си в другия край на Г-образния щанд, четирима четяха „Уошингтън Поуст“ или „Политико“ на общата маса. Никой от тях не й заприлича на агент от ФБР, израелското или британското разузнаване, или което бе по-важно — от вашингтонската резидентура на СВР.

В дъното на заведението, след витрина с пластмасови на вид кексчета и сандвичи, имаше допълнителни места за сядане. Всички маси без две бяха заети. На едната седеше младеж на около двайсет и пет години с бледо, невидяло слънце лице. Носеше пуловер на Джорджтаунския университет и се взираше в лаптоп. Приличаше на обикновен студент, дошъл заради безплатния интернет. Идеална маскировка, помисли си Ева. Беше уверена, че току-що е идентифицирала израелския компютърен техник, успял да разбие неразбиваемата защита на приемника на СВР.

В 7:40 тя най-накрая даде поръчката си. Продавачът я изпи с очи, докато приготвяше голямото й лате с допълнително мляко, което тя доста обилно подслади, преди да се отправи към масите в дъното. Момчето с пуловер на Джорджтаун бе единственият мъж, който не вдигна поглед от устройството си, за да проследи как Ева минава по клин и прилепнало горнище на анцуг, и така потвърди, че наистина е израелският компютърен техник.

В лявата страна на помещението имаше стълби към горните маси. Там седеше само един човек — мъж на средна възраст в спортни панталони и поло, който яростно пишеше в бележника си. Беше се настанил до парапета с изглед към предната част на заведението. Ева седна в дъното, близо до вратата, която водеше към празната тераса. Копчето за включване на приемника на СВР тракна приглушено. Но въпреки това мъжът вдигна поглед и се намръщи, преди отново да се върне към работата си.

Ева извади телефона си от дамската чанта и провери колко е часът. Беше 7:46. Прозорецът се отваряше след четиринайсет минути. Петнайсет минути след това пак се затваряше и ако всичко вървеше по план, къртицата на Саша щеше да бъде разобличена. Ева не изпитваше вина, само страх — от това, което би се случило, ако СВР по някакъв начин успееше да я залови и да я върне в Русия. Килия без прозорци в дъното на тъмен коридор в затвора в Лефортово, мъж без лице.

Пуф…

Погледна пак колко е часът. Беше 7:49. „Побързай — помисли си тя. — Моля те, побързай.“