Даниъл Силва
Другата жена (58)

56.
Фоксхол, Вашингтон

Тя посегна към него, и то доста добре. Беше от онези движения, на които ги учеха в Московския център, с много удари с лакти, ритници, крошета и коляно към слабините, което, ако бе достигнало целта си, можеше да реши двубоя в нейна полза. Михаил нямаше друг избор, освен да отвърне. Той го направи експертно, но благоразумно, полагайки огромни усилия да не нарани безупречното руско лице на Ева Фернандес. В края на схватката той я бе яхнал и прилепил ръцете й към пода. Чест й правеше, че не показваше страх, само гняв. Не се опита да крещи. Тайните агенти, помисли си Михаил, знаят много добре, че не бива да викат съседите си на помощ.

— Не се тревожи — успокои я той, докато облизваше кръвта от ъгълчето на устата си. — Ще се погрижа да кажа на Саша, че силно си се съпротивлявала.

След това спокойно й обясни, че сградата е обградена и дори да успееше да избяга от апартамента, което не беше вероятно, нямаше да стигне далече. В този момент бе обявено примирие. Ева извади от фризера бутилка водка. Беше руска водка, единственото руско нещо в целия апартамент, освен оборудването за тайна комуникация на СВР и пистолета „Макаров“. Тя измъкна и тях от тайника под дъските на пода в дрешника й в спалнята.

Постави оборудването на кухненската маса. Оръжието предаде на Михаил. Той се обръщаше към нея само на руски. Тя обясни, че повече от десетилетие не бе говорила на майчиния си език. Той й бе откраднат в мига, в който бе влязла в програмата за тайни агенти на Червенознаменния институт. А когато пристигнала тук, вече знаела малко португалски. Баща й бил дипломат — първо на Съветския съюз, а после и на Руската федерация — и тя бе живяла в Лисабон като дете.

— Нали осъзнаваш — каза Михаил, — че нямаш дипломатическа закрила?

— Набиха ни го в главите още в първия ден на обучението.

— И какво те учеха да правиш, ако бъдеш заловена?

— Да не казвам нищо и да чакам.

— Какво?

— Московският център да направи размяна. Обещаха ни, че няма да бъдем изоставени.

— На твое място не бих разчитал на това. Особено ако американците разберат, че си обслужвала най-големия шпионин след Студената война.

— Ребека Манинг.

— Откъде знаеш името й?

— Досетих се коя е преди няколко месеца.

— Какво имаше на флашката, която остави в жабката на онзи „Форд Експлорър“?

— Вие сте ме наблюдавали?

— От апартамент от другата страна на улицата. Направихме хубав видеозапис.

Тя зачопли нервно лака си. Все пак беше човек, помисли си Михаил.

— Увериха ме, че тайникът е чист.

— И това ли ти обеща Московският център?

Ева изпи водката си и веднага си наля още. Чашата на Михаил бе недокосната.

— Няма ли да пиеш?

— Водката — обяви той — е руската болест.

— Саша казваше същото.

Седяха на кухненската маса. Между тях бяха бутилката, чашите и джаджите за комуникация на СВР. На централно място беше устройство с големината и формата на книга. То бе направено от полиран метал, със солидна конструкция. На едната му страна имаше три релета, светлинен индикатор и няколко USB порта. Нямаше сглобки в метала. Беше измайсторено така, че никога да не бъде отваряно.

Ева изпи на екс още една чаша водка.

— По-спокойно — предупреди я Михаил. — Трябваш ми с акъла си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Какво например?

— Как Ребека ти съобщава кога иска да предаде материал?

— Оставя лампата в края на пътеката светната.

— Къде са тайниците?

— В момента имаме четири.

— Какви са резервните планове? Какъв е езикът на тялото?

— Благодарение на Саша мога да ти ги кажа и насън. И не само това. — Ева посегна пак към водката, но Михаил отмести чашата. — Щом знаете самоличността на къртицата — попита тя, — защо съм ви аз?

Михаил не отговори.

— А ако се съглася да сътруднича?

— Мисля, че вече се разбрахме.

— Няма да има затвор, така ли?

Михаил поклати глава. Няма да има.

— А къде ще отида?

— Обратно в Русия, предполагам.

— След като съм ви помогнала да хванете къртицата на Саша? Ще ме разпитват няколко месеца в затвора в Лефортово и след това…

Ева сви ръката си като пистолет и опря върха на показалеца към тила си.

— Высшая мера — каза Михаил.

Тя свали ръка и взе пак чашата с водка.

— Бих предпочела да остана в Америка.

— Боя се, че това няма да е възможно.

— Защо?

— Защото не сме американци.

— Британци ли сте?

— Някои от нас.

— Значи, ще отида в Англия.

— Или може би в Израел — предложи той.

Тя направи кисела физиономия.

— Не е чак толкова зле, да знаеш.

— Чувам, че там има много руснаци.

— С всеки ден стават все повече — каза Михаил.

До масата имаше малък прозорец. От него се виждаше булевард „Макартър“, тих и мокър. Кристофър Келър седеше в кола, паркирана до резервоара, заедно с две хлапета от охраната на посолството. В друг автомобил имаше куриер от местната централа на Службата, който очакваше заповед от Михаил да се качи горе и да изземе комуникационната техника на Ева от СВР.

Тя бе допила водката си и сега пиеше от чашата, недокосната от Михаил.

— Утре сутринта имам урок.

— Какъв?

Тя обясни.

— В колко часа?

— Десет.

— Запази ми място.

Ева се усмихна кисело.

— Някакви насрочени доставки от Ребека?

— Току-що я обслужих. Вероятно няма да имам вест от нея седмица или две.

— Всъщност — замисли се Михаил — ще имаш вест доста по-скоро, отколкото си мислиш.

— Кога?

— Предполагам, че утре вечер.

— И след като приема пратката?

— Пуф! — махна с ръце той.

Ева вдигна чашата си.

— Да пием тогава за още една вечер в „Брюсел Миди“. Няма да повярваш какви клиенти имах днес.

— Бартоломю, маса за двама, осем часа.

— И те ли са ваши хора?

Михаил взе полираното метално устройство.

— Може би трябва да ми покажеш как работи това.

— Всъщност е много лесно.

Той премести едно от релетата.

— Така ли?

— Не, идиот такъв. Ето така.