Даниъл Силва
Другата жена (71)

69.
Уисконсин авеню, Вашингтон

На общата голяма маса имаше място. То бе най-близо до вратата и даваше възможност на Ребека да наблюдава необезпокоявано улицата и задната част на кафенето. Мъжът, който бе пред нея на опашката, онзи с бледата кожа и светли очи, се бе настанил в далечния край на помещението с гръб към Ребека. През две маси седеше млад мъж с вид на докторант и пишеше нещо на лаптопа си, същото правеха и четирима други клиенти. Тримата, настанили се заедно с Ребека край голямата обща маса, бяха дигитални динозаври, които предпочитаха да получават информация в печатна форма. Такива бяха и предпочитанията на Ребека. Някои от най-щастливите часове в детството си бе прекарала в библиотеката в апартамента на баща й в Москва. В огромната му колекция имаше четири хиляди книги, които бе наследил от своя колега — кеймбриджкия шпионин Гай Бърджис. Ребека все още помнеше упоителната им миризма на тютюн. Така бе изпушила първите си цигари, докато четеше книгите на Гай Бърджис. Сега също й се пушеше. Не се осмеляваше, разбира се. Това бе престъпление, по-тежко от държавната измяна.

Махна капака на кафето си и го остави на масата до айфона си. Блекбърито от МИ6, което все още бе в чантата й, завибрира от входящо съобщение. Най-вероятно беше бюрото или отдел „Западно полукълбо“ във Воксхол Крос. А може би, помисли си тя, Греъм беше размислил и щеше да я заведе в Лангли. Вероятно в момента тръгваше от резиденцията на посланика. Ребека реши, че трябва да прочете съобщението, за да види дали не е спешно. След минута, каза си тя.

Усети как първата глътка кафе опари празния й стомах като сярна киселина. Момчето зад щанда вече пееше What’s Going On на Марвин Гей, а мъжът от другата страна на общата маса, вероятно вдъхновен от текста, обясняваше високо на съседа си последните изцепки на президента в социалните медии. Ребека погледна към масите в дъното и никой не срещна погледа й. Тя предположи, че „нелегалната“ е горе: виждаше приемника в мрежовите настройки на айфона си. Ако устройството функционираше правилно, щеше да е невидимо за всички други телефони, таблети и компютри в обхвата му.

Погледна колко е часът. 7:56… Още една глътка кафе, още едно опарване. Външно спокойна, тя местеше екраните на айфона, докато не стигна до приложението за съобщения със заровения в него протокол на СВР. Докладът й бе там, криптиран и невидим. Дори иконата, с която се изпращаше, беше лъжа. Задържа палеца си над нея и огледа помещението за последен път. Нямаше нищо подозрително, освен непрестанното вибриране на блекбърито й от МИ6. Дори мъжът от другата страна на масата, изглежда, се чудеше защо не вдига.

Беше 7:57. Ребека остави айфона на масата и бръкна в чантата си. Блекбърито бе върху 9-милиметровия „ЗИГ Зауер“. Взе внимателно телефона и въведе дългата парола. Съобщението беше от Андрю Крофърд, който се чудеше кога тя ще пристигне в бюрото.

Ребека го остави без отговор и в 7:58 върна блекбърито в дамската си чанта. Две минути преди трансферният прозорец да се отвори, айфонът избръмча заради ново входящо съобщение. Беше от лондонски номер, който Ребека не разпознаваше, и се състоеше от една дума.

Бягай…