Даниъл Силва
Другата жена (52)

50.
Севиля

Бил слаб, все едно е излязъл от ГУЛАГ, и блед като восък, заразказва Шарлот. По черепа му били полепнали няколко мръсни косъма, челото му било високо, което му придавало вид на високоинтелигентен човек. Очите му били малки и зачервени, зъбите — сиви и нащърбени. Носел сако от туид, прекалено дебело за силната жега, и риза, която някога е била бяла, но в онзи момент изглеждала като изплакната прекалено много пъти в кухненска мивка. Брадата му се нуждаела от подстригване.

— Брада?

— Имаше малка брада. — Тя прокара палеца и показалеца си от горната си устна към брадичката.

— Като на Ленин ли? — уточни Габриел.

— Младият Ленин. Ленин в изгнание. Ленин в Лондон.

— И какво го бе довело в Париж?

— Каза, че носи писмо.

— От Филби?

— Така и не произнесе никакво име. Обясни само, че писмото било от мъж, когото съм познавала в Бейрут. Известен английски журналист. — Тя заговори ниско като мъж със силен руски акцент: — „Ще може ли да поговорим някъде насаме? Въпросът, който искам да обсъдим, е от доста чувствително естество“. Предложих му бистрото от другата страна на улицата — продължи тя пак с нормалния си глас, — но той настоя, че в апартамента ми ще е по-добре. Обясних, че домът ми е доста скромен. Каза, че вече знаел това.

— Намекнал е, че ви е наблюдавал от известно време.

— Той е от вашия свят, не от моя.

— А писмото?

Било написано на пишеща машина, което не било типично за Ким, и не било подписано. Въпреки това тя знаела, че думите са негови. Извинявал се, че я е излъгал в Бейрут, и твърдял, че искал да поднови отношенията им. Като част от това молел да види детето си. По очевидни причини, пишел той, срещата не можела да се състои във Франция.

— Искал е да отидете в Москва ли?

— Не аз. Само детето.

— И вие сте се съгласили?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори.

— Защото все още сте били влюбена в него? — предположи Габриел.

— В Ким? Не и тогава, вече не. Но все още бях влюбена в идеята за Ким.

— И каква бе тази идея?

— Отдаване на революцията. — Тя замълча, а след това добави: — Саможертва.

— Не споменахте предателство.

Тя не обърна внимание на последната забележка и обясни, че Саша и детето заминали от Париж още същата вечер с влак за Германия. Прекосили границата с Източен Берлин с кола, отишли с нея до Варшава, оттам излетели за Москва. А хлапето било с фалшив руски паспорт. Апартаментът на Филби бил недалеч от площад „Пушкин“, скрит в тясна уличка близо до стара църква, между улица „Тверская“ и Патриаршите езера. Живеел там с Руфина, руската му съпруга.

— Четвъртата му жена — добави язвително Шарлот.

— Колко дълго…

— Три дни.

— Предполагам, че е имало и друго посещение.

— Коледа, същата година.

— Пак в Москва ли?

— За десет дни — кимна тя.

— А следващото посещение?

— През другото лято. Вече за цял месец.

— Доста дълъг период.

— Беше ми трудно, признавам.

— А след това?

— Саша пак дойде в Париж, за да ме види.

* * *

Срещнали се на пейка в парка, както Филби и Ото четири десетилетия по-рано. Пейката не била в Риджънтс Парк, а в градините на Тюйлери. Саша казал, че от Московския център му било наредено да започне историческо начинание в името на международния мир. Ким щял да бъде негов партньор в това. Желанието и на двамата било Шарлот да се присъедини към тях.

— И каква щеше да е вашата роля в това начинание?

— Кратък брак. И огромна жертва.

— Кой беше щастливият младоженец?

— Англичанин от семейство с много връзки, който също вярваше в мира.

— Имате предвид, че е бил агент на КГБ.

— Точната му връзка с Москва така и никога не ми стана ясна. Баща му познаваше Ким от Кеймбридж. Младоженецът беше доста радикален и доста хомосексуален. Но това беше без значение. Бракът нямаше да е истински.

— Къде се оженихте?

— В Англия.

— В църква ли?

— С гражданска церемония.

— Семейството ви присъстваше ли?

— Разбира се, че не.

— И колко продължи този съюз?

— Две години. Нашият брак не бе създаден с божията благословия, мосю Алон. Това беше сватосване на Московския център.

— Какво предизвика развода?

— Изневяра.

— Колко подходящо.

— Очевидно ме бяха хванали в крачка с един от най-близките приятели на съпруга ми. Всъщност стана голям скандал. Аз пиех много, заради което не можех да имам деца. За доброто на хлапето се съгласих да се откажа от попечителство.

Последвал дълъг и болезнен период на отчуждение, за да може детето да бъде напълно побританчено. Шарлот останала известно време в Париж. След това, по искане на Московския център, се заселила в градче с бели къщи в планините на Андалусия, където никой нямало да може да я намери. Отначало имало писма, но скоро спрели. Саша твърдял, че те забавяли преобразяването.

От време на време Шарлот получава неясни и уклончиви новини, като онази, която дошла през 1981 година и се отнасяла до приемането на детето й в елитен британски университет. Не се уточнявало в кой, но Шарлот знаела достатъчно за миналото на Ким, за да направи достоверно предположение. Без да каже на Саша, се върнала в Англия през 1984 година и отишла в Кеймбридж. И там, на Джизъс Лейн, забелязала детето на предателството, детето на Филби, да се разхожда под сянката на високата тухлена стена, а буйният перчем скривал сините му очи. Шарлот тайно го снимала с фотоапарата си.

— Това бе последният път, когато… — Гласът й замлъкна.

— А след Кеймбридж? — попита Габриел.

Шарлот получила вест, че начинанието се оказало успешно. Никога не й доверили в кое подразделение на британското разузнаване е, но тя предполагала, че е в МИ6. Ким, каза тя, никога не би се примирил с МИ5, не и след като те го бяха преследвали така безмилостно.

— И оттогава през всичките тези години нямате никакъв контакт, така ли?

— От време на време получавам по някое писмо, празни изречения, които без съмнение са съставени в Московския център. В тях няма информация за работата или личния живот, нищо, което бих могла да използвам…

— За да намерите детето, което сте изоставили? — Въпросът я нарани. — Съжалявам, мадам Бетанкур, но не разбирам как…

— Правилно, мосю Алон. Не разбирате.

— Може би вие бихте ми обяснили.

— Беше друго време. Светът беше различен. Те бяха различни.

— Кои?

— Руснаците. За нас Москва беше центърът на Вселената. Те щяха да променят света и ние бяхме длъжни да им помогнем.

— Да помогнете на КГБ? Та те бяха чудовища — въздъхна Габриел. — И все още са.

Тя му отговори с мълчание. Той я попита кога е получила последното писмо.

— Преди около две седмици.

Габриел прикри тревогата си.

— Как беше предадено?

— От един невъзпитан тип на име Карпов от мадридската резидентура. Той също така ме информира, че Московският център искал да изкарам дълга ваканция в Русия.

— Защо чак сега? — заинтересува се Габриел.

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен, мосю Алон.

— Изненадан съм, че не са дошли за вас още преди много години.

— Това бе част от първоначалното ми споразумение с Ким и Саша. Нямах никакво желание да живея в Съветския съюз.

— Може би там не е била чак такава марксистка утопия.

Шарлот Бетанкур понесе упрека му с разкаяно мълчание.

Всичко около тях се размърдваше, Севиля се раздвижваше. Във въздуха се носеше музика, а от баровете и кафенетата на близкия площад долиташе звън на чаши и чинии. Вечерният бриз нахлу във вътрешния двор. Той донесе аромат на портокали в стаята и — съвсем неочаквано — смях на млада жена. Шарлот вдигна заинтригувано глава и слуша, докато смехът утихна. След това се взря във викторианския сейф на масата.

— Беше подарък от Ким — обясни тя след малко. — Беше го намерил в малък магазин в християнския квартал в Бейрут. Много подходящ, не мислите ли? Само Ким може да ми подари кутия, в която да заключа тайните си.

— И неговите също — каза Габриел. Вдигна капака и извади тесте пликове, овързани с избеляла панделка в кралскосин цвят. — Писал е доста, а?

— През първите седмици на аферата ни понякога получавах по две писма на ден.

Габриел бръкна пак в кутията. Този път извади един-единствен лист. Беше акт за раждане от болница „Сейнт Джордж“ в Бейрут, най-старата в Ливан, на него бе написана датата 26 май 1963 година. Посочи към първото име на детето.

— То променяно ли е някога? — попита той.

— Не — отговори тя. — За щастие беше достатъчно английско.

— Като вашето. — Алон пак бръкна в кутията с тайни на Ким Филби. И измъкна британско брачно свидетелство с дата от април 1977 година. — Пролетна сватба. Вероятно е била много хубава.

— Беше доста малка всъщност.

Габриел посочи фамилията на младоженеца.

— Предполагам, че и вие, и детето сте я приели.

— За известно време. След развода пак станах Шарлот Бетанкур.

— Но не и…

— Това би било нелогично — прекъсна го тя. — Все пак целият смисъл на този брак бе придобиването на име и родословно дърво, които биха отворили вратите на елитни университети, а след това и на разузнавателните служби.

Габриел постави брачното свидетелство до акта за раждане и любовните писма от Филби. След това бръкна за последен път в кутията и извади снимка с дата от октомври 1984 година. Дори той виждаше приликата — несъмнено с Филби, но и с Шарлот Бетанкур.

— Направихте снимката и си тръгнахте, така ли? — попита той. — Поне не поговорихте ли?

— И какво да кажа?

— Можехте да помолите за прошка. И да спрете всичко това…

— А защо да правя подобно нещо след всичко, което бях пожертвала? Не помните ли, че Студената война беше в разгара си. Каубоят Рейгън бе в Белия дом. Американците доставяха ядрени ракети в Западна Европа.

— И затова — кимна хладно Габриел — бяхте готова да се откажете от дъщеря си?

— Тя не беше само моя, беше и на Ким. Аз бях просто един салонен бунтар, но не и тя. Тя бе истинско творение. Тя носеше предателството в кръвта си.

— Вие също, мадам Бетанкур.

— Всичко, което направих — каза тя, — го направих по съвест.

— Очевидно нямате такава. Както и Филби.

— Ким — поправи го тя. — За мен той винаги ще бъде Ким. Шарлот се взираше в снимката. Не с болка, помисли си Габриел, а с гордост.

— Защо? — попита той. — Защо го направихте?

— Има ли отговор, който би ви се сторил задоволителен?

— Не.

— Тогава, мосю Алон, може би трябва да оставим това в миналото.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.