Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Woman, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Другата жена
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 21.05.2019
Отговорен редактор: Явор Войнов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1896-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10541
История
- — Добавяне
17.
Палисейдс, Вашингтон
Докато самолетът на Габриел се издигаше над Средиземно море, Ева Фернандес бършеше малкия бар в „Брюсел Миди“, популярно белгийско бистро на булевард „Макартър“ в Северозападен Вашингтон. Последните посетители за вечерта най-накрая си бяха тръгнали. Тясното помещение бе пусто, ако не се брояха Рамон, който ритмично движеше прахосмукачката по килима, и Клаудия, която подреждаше масите за утрешния обяд. И двамата бяха дошли наскоро от Хондурас. Клаудия — легално, за разлика от Рамон. Те не говореха добре английски, както и по-голямата част от кухненския персонал. За щастие Анри, роденият в Белгия собственик и главен готвач, знаеше достатъчно испански, за да ги ръководи, а също и Ивет, неговата безотказно ефективна бизнес партньорка и съпруга.
Ивет управляваше всекидневната дейност на ресторанта и ревниво пазеше книгата за резервации, но спретнатата, руса и поразително красива Ева Фернандес беше лицето на заведението. Неговата заможна клиентела бе част от управляващия елит на Вашингтон — юристи, лобисти, журналисти, дипломати и интелектуалци от най-видните политически централи и мозъчни тръстове. Повечето бяха демократи и левичари. Бяха глобалисти, активисти за опазване на околната среда и защитници на репродуктивните права, неограничената имиграция, универсалното здравеопазване, силния контрол над оръжията и гарантирания базов доход за тези от дъното на социалната стълбица.
Те обожаваха Ева. Тя ги посрещаше, когато влизаха в ресторанта, и ги освобождаваше от палтата и грижите им. А когато масите им не бяха на разположение, защото Ивет бе приела прекалено много резервации, Ева успокояваше гнева им с ослепителна усмивка, безплатна чаша вино и няколко добри думи с неопределим акцент. „Откъде си?“, питаха я те и тя им казваше, че е от Бразилия, което донякъде беше вярно. И ако поискаха да узнаят за произхода на европейския й външен вид, тя обясняваше, че баба й и дядо й били от Германия, което изобщо не беше вярно.
Тя бе дошла в Америка преди седем години. Отначало поживя в Маями, след това пое на север, спейки на диваните на приятели, а след серия от провалени връзки и работни ангажименти се озова във Вашингтон, което през цялото време бе нейното намерение. Съвсем случайно си намери работа в „Брюсел Миди“, след като се запозна с Ивет в „Старбъкс“ от другата страна на улицата. Ева беше прекалено квалифицирана за тази позиция — бе завършила микробиология в престижен университет — и заплащането бе ужасно. Допълваше си доходите, като преподаваше йога в студио в Джорджтаун, и получаваше допълнителна финансова помощ от приятел, който преподаваше в Хънтър Колидж в Манхатън. Чрез тези три източника успяваше да изглежда самостоятелна. Живееше сама в малък апартамент на Резервоар Роуд, притежаваше „Киа Оптима“ седан и пътуваше често, най-вече до Канада.
Рамон и Клаудия си тръгнаха в единайсет и петнайсет. Ева си взе дамската чанта от гардеробната, включи алармата на ресторанта и излезе. Колата й бе паркирана до тротоара. Апартаментът й бе на малко повече от километър, но тя никога не се прибираше вечер пеша. Тази зима по булевард „Макартър“ стана поредица от грабежи, а седмица по-рано млада жена бе заплашена с нож, завлечена сред дърветата на Батъри Кембъл Парк и изнасилена. Ева бе напълно уверена, че може да се погрижи за себе си в случай на обир или сексуално нападение, ала подобен героизъм не се вписваше в профила хостеса и преподавателка по йога. А тя и не искаше да поема риска да си има работа с полицията.
Отключи вратите на своята киа с дистанционното и бързо седна зад волана. Остави внимателно дамската си чанта на предната седалка. Тя бе по-тежка от обикновено, защото вътре имаше лъскав хромиран електронен предмет с размерите на книга. На Ева бе наредено да включи устройството тази вечер — само за петнайсет минути от 9 часа вечерта, — за да успее агент на Московския център да предаде документи по електронен път. Устройството имаше обхват в радиус от около трийсет метра. Агентът можеше да предаде документите от тротоара или от преминаваща кола, но Ева се съмняваше в това. Най-вероятно обменът бе станал вътре в „Брюсел Миди“. От съображения за сигурност не знаеше самоличността му, но имаше подозрения кой е. Тя забелязваше неща, които убягваха на повечето хора, дребни детайли. Оцеляването й зависеше от това.
Булевард „Макартър“ беше пуст и мокър от вечерния дъжд. Ева пое на изток, като внимаваше със скоростта заради камерите. Малкият й тухлен жилищен блок гледаше към резервоара. Тя паркира киата на стотина метра и огледа спрелите коли, докато вървеше по мокрия асфалт. Повечето й бяха познати, ала никога преди това не бе виждала един джип с регистрационна табела от Вирджиния. Тя запомни номера — правеше го не на английски или португалски, езиците на фалшивата й самоличност, а на руски — и влезе.
Пощенската й кутия във фоайето бе натъпкана до краен предел. Хвърли каталозите и другите нежелани брошури в коша за боклук и занесе две сметки в апартамента си. Когато се прибра, приглуши светлините, свали щорите и на кухненската маса свърза хромираното устройство с лаптопа си. После въведе паролата от 27 знака в кутийката, която се появи на екрана.
Включи неизползвано USB устройство и щом излезе команда, натисна мишката. Файловете на устройството автоматично се записаха във флашката, а задължението на Ева бе да я заключи и да криптира съдържанието й. Както винаги, направи това бавно и педантично. За да е сигурна, че си е свършила работата, извади флашката, пъхна я пак в USB порта и кликна върху иконата, която се появи. Достъпът й бе отказан без паролата от 27 знака. Флашката бе здраво заключена.
Ева разкачи хромираното устройство и го скри на обичайното място под килима и разхлабена дъска на пода в дрешника в спалнята. Сложи флашката в джобче с цип в дамската си чанта. Първата стъпка бе завършена: успешно бе приела разузнавателна информация от агента. Сега трябваше да я достави на централата в Москва така, че американската АНС да не забележи. Това означаваше да я предаде на куриер — следващата брънка във веригата, която се простираше от Вашингтон до Ясенево. В миналото Ева оставяше флашките под кухненската мивка в празен апартамент в Монреал. Но Московският център затвори този тайник и отвори нови по причини, които не си бе направил труда да сподели.
За да обясни редовните й пътувания до Канада, Центърът бе създал легенда. Версията бе, че има леля по майчина линия, която живее в Латинския квартал в Монреал — бъбречна недостатъчност, диализа, нещата не изглеждаха добре. Понеделник и вторник бяха следващите почивни дни на Ева, ала докладите на агента винаги бяха най-високо в списъка с приоритети. За петък и събота и дума не можеше да става — Ивет би изпаднала в истерия, ако Ева поискаше да почива в някой от тези дни след толкова кратко предупреждение, — само че неделите не бяха натоварени, особено през зимата. Ивет лесно щеше да се справи с посрещането и телефона. Ева трябваше само да намери някого да я замести за урока й в девет часа в неделя сутринта в студиото. Това нямаше да е проблем. Емили, новото момиче, отчаяно се нуждаеше от допълнителна работа. Такъв бе животът на фрийлансърите в съвременна Америка.
Ева седна зад лаптопа си и изпрати три кратки имейла: един до Ивет, един до управителя на студиото по йога, а третият бе до несъществуващата леля по майчина линия. След това резервира билет за икономична класа за полета на „Юнайтед Еърлайнс“ до Монреал в неделя сутринта и стая за вечерта в „Мариот“ в центъра. И за двете печелеше ценни точки за отстъпки. Водещият й офицер в Московския център я насърчаваше да кандидатства за наградите от програмата за чести полети, защото така намаляваха високите разходи за живота й на Запад.
В един и половина тя най-накрая изключи компютъра и легна изтощена. Косата й миришеше на „Брюсел Миди“, на охлюви и сьомга на грил с шафранов сос, на фламандска говежда яхния с тъмна бира. Както винаги, рутинните събития от вечерта минаваха като лента в мислите й. Тази лична прожекция в главата й беше несъзнателна, нежелан страничен ефект от досадното естество на работата, която й служеше като прикритие. Тя превърташе наум всеки разговор и виждаше отново всяко лице по двайсет и двете маси на „Миди“. Помнеше една компания по-ясно от другите — Крофърд, маса за четирима, за осем часа. Ева ги бе настанила на седма маса. В 21:08 те вече чакаха основните си ястия. Водеха оживен разговор. Единият се взираше в телефон.