Даниъл Силва
Другата жена (83)

81.
Кабин Джон, Мериланд

Говореха на руски, тихо и кратко. Габриел, който не знаеше славянски езици, можеше само да гадае какво си казват. Предполагаше, че обсъждат как да продължат сега, когато вече не бяха сами. Гласът на Ребека Манинг бе лесно разпознаваем, акцентът й бе смесица от британски и френски. А в гласа на Ева Габриел долавяше само страх.

Накрая той се обърна бавно, за да разгледа новодошлите. Усмихна се внимателно и кимна. И пресметна колко време щеше да му трябва, за да вдигне оръжието в позиция за стрелба. Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце… Така казваше Ари Шамрон. Ала той имаше предвид „Берета“ 22-и калибър, а не големия „Барак“. Пък и тогава Габриел бе млад.

Никой от четиримата не отговори на поздрава му. Ребека вървеше по пътеката, леко комична в костюма, обувките на токчета и шлифера, увиснал от едната страна заради тежкия предмет в джоба. На крачка зад нея беше Ева, а подире им — мъжете. И двамата изглеждаха тренирани и решителни. Този с лопатата в ръце беше естественият съюзник на Габриел: той трябваше да я хвърли, за да извади оръжие. По-дребният щеше да е по-бърз, а и Ребека също бе показала в Джорджтаун, че борави добре с пистолета. Габриел пресметна, че имаше съвсем малък шанс да оцелее в следващите няколко секунди. Или пък може би нямаше да го убият. Вероятно щяха да го натоварят във вана, да го отведат в Москва и да го съдят за престъпления срещу Царя и неговите крадливи другари в Кремъл.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Но това бе отдавна, когато той бе принцът на огъня, ангелът на отмъщението. По-добре беше да се откаже и да се маха, надявайки се, че няма да го разпознаят. По-разумно беше да си тръгне с недокосната чест и недокоснато тяло. У дома го очакваха съпруга и деца. Трябваше да управлява Службата и да защитава страната си. А срещу него по пътеката сред дърветата вървеше дъщерята на Ким Филби. Беше я намерил и подлъгал да се издаде. А сега тя неволно се бе насочила право към обятията му. Не, помисли си той, ще свърши работата докрай. Щеше да си тръгне оттук с Ребека Манинг и да я отведе в Лондон със самолета на Греъм Сиймор.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Ребека се поклащаше по пътеката на обувките си с токчета. Подхлъзна се и залитна и докато си възвръщаше равновесието, очите й срещнаха тези на Габриел.

— Не съм подходящо облечена — каза тя провлачено със своя взет назаем акцент на британската висша класа. — Трябваше да си донеса ботушите.

Тя се олюля и спря. Дъщерята на Ким Филби, постижението на Саша, бе на не повече от три метра от мястото, където стоеше Габриел. Той се усмихна по-широко и изрече на френски:

— Знаех си, че си ти.

Очите й се разшириха и показаха объркване.

— Моля? — попита тя на английски.

А Габриел й отговори на френски, първия език на Ребека. Майчиния й език.

— Това е казал баща ти на Никълъс Елиът в Бейрут. И това ми призна майка ти в Испания вечерта, в която я открихме. Тя ти праща много поздрави, между другото. Съжалява, че нещата са се развили така.

Ребека промърмори нещо на руски. Нещо, което Габриел не разбра. И което накара по-дребния от двамата мъже да посегне към оръжието си. Габриел извади своето пръв и стреля два пъти в лицето му, както бе застрелян Константин Киров във Виена. По-едрият хвърли лопатата и понечи да извади пистолета от кобура си. Габриел застреля и него. Два пъти. В сърцето.

Бяха минали по-малко от три секунди, но в това кратко време Ребека Манинг успя да извади своя „ЗИГ Зауер“ и сграбчи Ева за косата. Сега бяха само тримата край реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Ала не бяха напълно сами, помисли си Габриел. На паркинга от много стар автомобил слизаше мъж с хартиен плик в ръка…