Даниъл Силва
Другата жена (24)

22.
Берн

Историята се появи малко след полунощ в сайта на „Бернер Цайтунг“, най-големия всекидневник на швейцарската столица. В статията имаше оскъдни подробности, само се споменаваше, че британски дипломат на име Алистър Хюз е блъснат от автомобил и е загинал, докато се е опитвал да пресече неправилно гаровия площад по време на вечерния час пик. Колата избягала от местопрестъплението и всички опити да бъде открита пропаднали. Инцидентът се разследвал, казваше говорител на полицията в Берн, определяйки го като пътнотранспортно произшествие с неизвестен извършител.

Британското външно министерство изчака до сутринта, преди да пусне кратко съобщение, в което се казваше, че Алистър Хюз е бил служител на британското посолство във Виена. По-опитните репортери — които знаеха как да четат между редовете официалните глупости на Уайтхол — забелязаха издайническа уклончивост в тона. А тя предполагаше намесата на тайни организации, които се помещаваха в грозния крайречен комплекс, познат като Воксхол Крос. Тези, които се опитаха да потвърдят подозренията си, свързвайки се с изключително незаетото пресаташе на МИ6, бяха посрещнати от оглушителна тишина. За правителството на Нейно Величество Алистър Хюз бе нисш дипломат, който бе загинал, докато се занимавал с лични дела.

Другаде обаче репортерите не бяха ограничени от традициите и драконовските закони за дейностите на тайните служби. Един от тях бе виенската кореспондентка на немската телевизия ZDF. Тя твърдеше, че обядвала с Алистър Хюз десет дни преди смъртта му, с ясното съзнание, че той е началник на бюрото на МИ6. Други репортери я последваха, а една от „Уошингтън Поуст“ заяви, че ползвала Хюз като източник за своя статия за липсващите оръжия за масово унищожение в Ирак. В Лондон Външното министерство обаче твърдеше нещо напълно различно. Алистър Хюз бил дипломат, настояваше говорителят, и никакви небивалици не можели да променят този факт.

Единственото място, където като че ли никой не се интересуваше какво е работил Алистър Хюз, беше градът, в който той бе загинал. Според швейцарската преса Хюз беше di cheibe Usländer — проклет чужденец — който щеше да е още жив, ако имаше достатъчно разум да спазва закона за движение по пътищата. Полицията на кантона повтаряше изявлението на британското посолство, което не изглеждаше добре при по-подробен преглед. Разследващите търсеха колата — слава богу, тя беше с германска, а не с швейцарска регистрация, — но общо взето бяха оставили Алистър Хюз да почива в мир.

В Берн обаче имаше поне един човек, който не бе готов да приеме официалната версия за случилото се. Разследването му беше частно и почти невидимо, дори за тези, които ставаха свидетели на него. То се водеше най-вече от стаята му в хотел „Савой“, където бе останал за ужас на своя премиер и съпругата си, след като нареди на подчинените си бърза евакуация от страната. Управата на „Савой“ смяташе, че той е хер Йоханес Клемп, германски гражданин от Мюнхен. Истинското му име обаче бе Габриел Алон.

Ситуацията си заслужаваше да се отпразнува, макар в интерес на истината това да не беше в стила му. Въпреки това той имаше право на лично тържество. Все пак точно той бе настоявал, че в МИ6 има руска къртица. И точно той бе убедил генералния директор на МИ6, че Алистър Хюз, шефът на бюрото във Виена, е най-вероятният извършител. Беше го поставил под наблюдение и последвал до Берн, където Хюз се бе срещнал с Дмитрий Соколов от СВР в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“. Габриел бе станал свидетел на срещата в реално време заедно с неколцина от най-доверените си служители. И нямаше как да се отрече, че всичко това се беше случило. Дмитрий Соколов даде плик на Хюз, а той го взе. А после горе в стаята си изгори съдържанието му и самия плик. Четири минути и тринайсет секунди по-късно той лежеше мъртъв на гаровия площад.

Част от Габриел не скърбеше за кончината на Хюз, защото по всичко личеше, че е срещнал края, който напълно е заслужавал. Ала защо се случи така? Дали беше просто случайност, при която Хюз се бе втурнал на улицата пред идваща към него кола? Възможно е, помисли си той, но бе почти невероятно. Габриел не вярваше в случайностите, той ги създаваше. Същото правеха и руснаците.

Но ако смъртта на Алистър Хюз не беше случайност, ако наистина бе подготвено убийство, тогава защо е било поръчано? За да отговори на този въпрос, Габриел първо трябваше да определи истинската природа на срещата, на която бе станал свидетел и която бе записал в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“ в Берн.

Заради това той прекара по-голямата част от следващите три дни приведен над лаптоп, на който гледаше едни и същи трийсет минути видеозапис отново и отново. Алистър Хюз пристига в хотел „Швайцерхоф“ след скучен полет от Виена. После отива в подслушваната стая и заблуждава бюрото за местонахождението и плановете си за уикенда. А преди да слезе долу, заключва телефоните си в сейфа на стаята, вероятно за да не може през тях да се следи срещата му с Дмитрий Соколов от СВР. За добро или за лошо, Габриел нямаше запис на смъртта на Алистър Хюз на гаровия площад. Гледката от камера 2 на охранителната система на „Швайцерхоф“ беше блокирана от аркадата.

Камериерките в „Савой“ смятаха, че Габриел е писател, и се движеха тихо по коридора. Той им позволяваше да влизат в стаята му всеки следобед, когато сам отиваше на разходка в Стария град, винаги с лаптопа си, поставен в модерна чанта с презрамка. Ако някой опиташе да го проследи, щеше да забележи, че той на два пъти се промъкна в израелското посолство на Алпенщрасе. А също и че три последователни следобеда пи чай със сладки в лоби бара на главния конкурент на „Савой“ — „Швайцерхоф“.

Първия ден той седна на масата на хер Хюз. На следващия се настани на тази, където беше стоял хер Соколов. А на третия помоли за масата, на която беше видял Борис и Наташа. Избра мястото на Борис — с гледната точка на стрелеца към помещението, и внимателно си отбеляза ъглите и местонахождението на различните охранителни камери. Нищо от това, помисли си той, не се бе случило случайно. Всичко е било внимателно подбрано.

Върна се в стаята си в „Савой“ и взе лист от канцеларските материали на хотела. После го сложи върху стъклото на масичката за кафе, за да не оставя отпечатъци, и написа два възможни сценария, които биха обяснили защо Алистър Хюз се прости с живота си в Берн.

Първият бе, че срещата в лоби бара, макар и случайна по законите на занаята, всъщност е била спешна. Соколов е предупредил Хюз, че е заподозрян, че вече го наблюдават и арестът му е неизбежен. Предложил му е спасителен пояс под формата на плик. В него е имало инструкции за изтегляне към Москва. Хюз се е отървал от инструкциите, след като ги е прочел, и е излязъл набързо от хотела, за да започне първата част от пътуването към постоянното изгнание. Вероятно му е било казано, че някъде край гаровия площад го чака кола, която ще го откара до приятелско летище отвъд желязната завеса, където ще може да се качи на самолет с руски паспорт. В бързината и заради обзелата го паника, той се е опитал да пресече площада по непозволен начин и е бил убит, лишавайки Московския център от неговата награда.

Това бе напълно достоверно, мислеше си Габриел, но с една огромна празнина. Алистър Хюз работеше за МИ6, служба, която бе прочута с професионализма на служителите си. Нещо повече, ако Хюз бе също така и шпионин на Москва, той беше ходил по ръба на бръснача много години. Не би изпаднал в паника, когато му се каже, че е разкрит, а щеше тихо да се скрие в сенките и да изчезне. По тази причина Габриел веднага отхвърли първия сценарий.

Второто обяснение бе, че Дмитрий Соколов е дошъл в хотел „Швайцерхоф“ с друго намерение: да убие къртицата, преди тя да бъде арестувана и разпитана от собствената си служба, отнемайки така възможността на МИ6 да оцени дълбочината на предателството на своя служител. Според този сценарий Хюз е бил мъртъв много преди да пристигне в Берн, също както Константин Киров — преди да пристигне във Виена. Хюз обаче се е досетил каква ще бъде съдбата му, което обясняваше паническото му бягство от хотела. Оръжието на убийството го е чакало отвън на площада и шофьорът се е възползвал от предоставената му възможност. Случаят е приключен.

Габриел предпочиташе втория сценарий пред първия, но продължаваше да е несигурен. Хюз можеше да оказва ценна помощ на СВР още много години от сигурно място в някой московски апартамент. Можеше да бъде използван и като мощно пропагандно оръжие, подобно на Едуард Сноудън и шпионите от Кеймбридж по време на Студената война — Бърджис, Маклийн и Ким Филби. Настоящият Цар най-много обичаше да се фука с уменията на своите шпиони. Не, помисли си Габриел, руснаците не биха оставили подобно съкровище така лесно да се изплъзне от пръстите им.

А това го накара късно същата вечер, докато хотел „Савой“ дремеше, а котките бродеха по калдъръмената улица под прозореца му, да обмисли още една възможност: че той самият е виновен за смъртта на Алистър Хюз. По тази причина неохотно вдигна телефона на нощното си шкафче и се обади на Кристоф Бител.