Даниъл Силва
Другата жена (35)

33.
Тенлитаун, Вашингтон

На следващата сутрин Ребека Манинг се събуди внезапно. Бе сънувала неприятни неща, но както винаги, нямаше спомени какви. Небето, което се виждаше през прозореца на спалнята й, беше сиво като локва. Провери колко е часът на личния си айфон. Беше шест и петнайсет, единайсет и петнайсет във Воксхол Крос. Часовата разлика налагаше денят й обикновено да започва рано. Всъщност рядко й позволяваха да спи до толкова късно.

Стана и облече халата си, защото бе студено, и слезе в кухнята, там изпуши първата си цигара за деня, докато чакаше кафето да стане. Къщата й под наем беше на Уорън стрийт в частта от Северозападен Вашингтон, позната като Тенлитаун. Бе я наследила от служител на консулството, живял там със съпругата си и двете им малки деца. Беше доста тясна, колкото типична английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над портика. В края на покритата с плочи пътека имаше желязна лампа, а от другата страна на улицата — общински парк. Лампата светеше слабо, почти невидимо, в сумрачната сутрин. Ребека я бе включила предната вечер и не си бе направила труда да я изключи, преди да си легне.

Изпи си кафето, гарнирано с пенливо горещо мляко, и прегледа заглавията на айфона си. Нямаше повече статии за смъртта на Алистър. Новините от Америка бяха обичайните: назряваща правителствена криза, стрелба в още едно училище, морално възмущение от забежка на президента със звезда от филмите за възрастни. Като повечето служители на МИ6 във Вашингтон, Ребека бе започнала да уважава професионализма и огромните технически възможности на разузнавателната общност на Щатите, макар невинаги да бе съгласна със стоящите зад тях политически приоритети. Но намираше по-малко поводи за възхищение в културата и политиката на Америка. Мислеше си, че това е груба, неизтънчена страна, която непрекъснато влиза от криза в криза и като че ли не забелязва факта, че могъществото й отслабва. Следвоенната глобална сигурност и икономическите институции, които Америка така педантично бе изграждала, се рушаха. Скоро щяха да бъдат пометени, а с тях и Пакс Американа^[1]. МИ6 вече планираше постамериканския свят. Ребека — също.

Занесе чашата с кафе горе в спалнята си и извади анцуга за студено време и чифт маратонки „Найки“. Въпреки че пушеше по пакет цигари на ден, тя бе страстен бегач. Не виждаше противоречие в двете неща, само се надяваше, че едното няма да унищожи ефекта от другото. Слезе и сложи в джоба на долнището айфона си, ключовете за къщата и десетдоларова банкнота. Когато излизаше, изгаси лампата в края на пътеката.

Слънчевата светлина започваше да се провира през облаците. Направи няколко вяли упражнения за разтягане под портика, като през това време огледа улицата. Според англо-американското разузнавателно споразумение ФБР не я следваше и не наблюдаваше дома й. Въпреки това тя винаги проверяваше, за да е сигурна, че американците си държат на думата. Не беше трудно — улицата не предлагаше много прикрития за наблюдателите. От време на време там се появяваха и пришълци, но на нея паркираха само жителите, гостите им и работниците по поддръжката. Ребека бе съставила в ума си подробен списък на превозните средства и регистрационните им номера. Беше добра в мнемоничните игри, особено тези с числа.

Тръгна бавно по Уорън стрийт, след това зави по Четиресет и втора улица и тича по нея до Небраска авеню. Както винаги забави, когато минаваше покрай къщата на ъгъла — голяма, на три етажа, в колониален стил. Беше направена от червени тухли и с бели первази, черни капандури и ниска пристройка към южната стена.

Пристройката не е съществувала през 1949 година, когато в къщата се нанесъл високоуважаван офицер от МИ6, помогнал за изграждането на разузнавателния капацитет на Америка през Втората световна война. Заживял в дома с многострадалната си съпруга и малки деца. Скоро къщата се превърнала в популярно място за събиране на вашингтонския разузнавателен елит и там, заедно с мартини и вино, с лекота се леели и тайни, които после стигали до Московския център. В една топла вечер в късната пролет на 1951 година високоуважаваният офицер извадил лопатка от бараката за инструменти в задния двор. След това от скривалище в мазето взел миниатюрния си фотоапарат от КГБ и купчина руски филми. Скрил ги в метална кутия и отпрашил с колата си към мериландските полета, където заровил доказателствата за своето предателство в плитък гроб.

Край реката близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови…

Ребека продължи по Небраска авеню, покрай Департамента за вътрешна сигурност, по кръговото движение на „Уорд Съркъл“ и през кампуса на Американския университет. Задният вход на обширния имот на руското посолство, с неговата огромна резидентура на СВР и постоянното присъствие на наблюдаващи екипи на ФБР, се намираше на Тънлоу Роуд в Гловър Парк. Оттам тя пое на юг към Джорджтаун. Улиците на Уест Вилидж бяха все още тихи, но пиковият трафик се изливаше по Кий Бридж и Ем стрийт. Слънцето вече светеше ярко. Ребека влезе в „Дийн енд Делука“ и си поръча кафе с мляко, което отнесе на калдъръмената алея между Ем стрийт и канала „Чесапийк енд Охайо“. Седна на маса до три млади жени, облечени като нея в спортни екипи. От другата страна на Ем стрийт имаше йога студио, беше точно на трийсет и една крачки от нея, или на двайсет и осем метра. Трите млади жени щяха да посетят урока в 7:45. Той щеше да се води от бразилската гражданка Ева Фернандес, стройна, руса и поразително красива жена, която в този момент вървеше по огрения от слънцето тротоар със спортна чанта на рамо.

Ребека извади айфона си и погледна часа — беше 7:23. През останалите минути тя пи кафе и се погрижи за няколко лични имейла и есемеса, опитвайки да се абстрахира от разговора на трите жени на съседната маса. Те наистина бяха непоносими, помисли си тя, изнежени бели милениали с техните рогозки за йога, дизайнерски клинове и презрение към понятия като усилена работа и конкуренция. Щеше й се да си бе взела пакета цигари. Едно духване на дима щеше да ги накара да побегнат презглава.

Вече беше 7:36. Ребека изпрати един последен есемес, преди да пъхне телефона в джоба си. Той звънна след няколко секунди и ужасно я стресна. Беше Андрю Крофърд, младши офицер от бюрото.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. Просто излязох да потичам.

— Боя се, че ще трябва да те прекъсна. Нашият приятел от Вирджиния би искал да говори с теб.

— Можеш ли да ми подскажеш за какво?

— АНС е уловила нещо нередно от АКАП. — Ал Кайда на Арабския полуостров. — Очевидно са силно заинтересовани от връщане в играта. И като че ли са насочили поглед към Лондон.

— Кога иска да ме види?

— Преди десет минути.

Тя тихо изруга.

— Къде си? — попита той.

— Джорджтаун.

— Не мърдай, ще ти пратя кола.

Ребека затвори и се загледа в трите млади жени, пресичащи улицата. Кранчето бе отново отворено, облаците се бяха разнесли. Замисли се за къщата на Небраска авеню и високоуважавания офицер на МИ6, погребал фотоапарата си в мериландските полета. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови… Може би някой ден тя щеше да направи точно това.