Даниъл Силва
Другата жена (17)

15.
Британското посолство, Вашингтон

Генералният директор на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество нямаше личен самолет — само премиерът се ползваше от тази привилегия. И затова на следващата сутрин Греъм прекоси Атлантика на борда на чартърен полет с „Фалкон“. На пистата на международното летище „Дълес“ бе посрещнат от екип на ЦРУ и откаран с висока скорост през обширните предградия на Северна Вирджиния към комплекса на британското посолство на Масачузетс авеню. При пристигането му там бе отведен на горния етаж за задължителната среща с посланика — човек, когото познаваше почти цял живот. Бащите им бяха служили заедно в Бейрут в началото на 60-те години на XX век. Бащата на посланика бе работил за Външното министерство, а на Сиймор — за МИ6.

— Вечеря довечера? — попита посланикът, когато покани Сиймор да влезе.

— Боя се, че трябва да се връщам в Лондон.

— Жалко.

— Наистина.

Следващата спирка на Сиймор бе бюрото на МИ6, което се намираше зад врата като на банков сейф, тайно кралство, отделено от останалата част на посолството. Това бе най-голямото бюро на МИ6 и без съмнение най-важното. Заради действащо споразумение неговите служители не правеха никакви опити да събират разузнавателна информация на американска почва. Те служеха просто за свръзка с огромната американска разузнавателна общност, където ги смятаха за ценни партньори. МИ6 бе помагала за изграждането на американския шпионски капацитет по време на Втората световна война, а сега, десетилетия по-късно, все още събираше плодовете на това. Близките семейни отношения позволяваха на Обединеното кралство, куха бивша империя с малка войска, да играе несъразмерно голяма роля на световната сцена. И така да поддържа илюзията, че е глобална сила, с която трябва да се съобразяват.

Ребека Манинг, началникът на бюрото във Вашингтон, очакваше Сиймор от другата страна на бариерата за сигурност. Някога беше много красива — прекалено, за да бъде разузнавач, според мнението на отдавна забравен вербовчик от службата. А сега, в разцвета на професионалния си живот, беше просто невероятно привлекателна. Немирен кичур тъмна коса падаше над кобалтовосините й очи. Тя го отмести с ръка и протегна другата към Сиймор.

— Добре дошъл във Вашингтон — заяви тя, сякаш градът и всичко, което той представляваше, бяха лично нейни. — Надявам се, че полетът не е бил прекалено ужасен.

— Даде ми възможност да прочета докладите ти.

— Има една-две точки, които бих искала да обсъдим, преди да тръгнем за Лангли. В конферентната зала има кафе.

Тя пусна ръката на Сиймор и го поведе по централния коридор на бюрото. Стилните й сако и пола миришеха леко на тютюн, тя без съмнение бе излязла в градината за една бърза цигара L & B преди пристигането на Сиймор. Ребека Манинг беше пушач, който не се разкайваше и не се извиняваше за порока си. Беше придобила навика в Кеймбридж и той се бе задълбочил значително по време на назначението й в Багдад. Тя също така бе служила в Брюксел, Париж, Кайро, Рияд и Аман, където бе оглавявала местното бюро. Но в началото на мандата си Сиймор я беше назначил за шеф на подразделението на службата във Вашингтон. Така буквално я бе помазал като свой наследник. Вашингтон щеше да е последното назначение на Ребека в чужбина, после нямаше къде да ходи. Оставаше й само да измине финалната права до Воксхол Крос, за да може най-накрая да бъде официално представена на бароните от Уайтхол. Назначението й щеше да бъде историческо и отдавна закъсняло. МИ5 вече два пъти бе оглавявана от жени — включително и Аманда Уолъс, сегашния генерален директор. Само МИ6 още не беше доверявала управлението на дама. Сиймор щеше да се гордее, ако остави такова наследство.

Въпреки семейните отношения с американците, в бюрото във Вашингтон се спазваха същите процедури за сигурност, както навсякъде по света, особено когато ставаше въпрос за секретни разговори между висши офицери. Конферентната зала бе непроницаема за електронно подслушване. На мястото на Сиймор на масата бе поставена подвързана с кожа папка. Вътре бе дневният ред на срещата с директора на ЦРУ Морис Пейн, както и обобщение на текущите политики, бъдещите цели и провеждащите се операции. Това бе един от най-ценните документи в света на глобалното разузнаване. От Московския център със сигурност биха убили за него.

— Сметана? — попита Ребека Манинг.

— Черно.

— Това не е типично за теб.

— Лекарски нареждания.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Холестеролът ми е малко висок. Както и кръвното ми налягане. Една от придобивките на работата.

— Отдавна съм се отказала да се притеснявам за здравето си. След като оцелях в Багдад, мога да преживея всичко. — Тя подаде кафето на Сиймор. След това приготви и на себе си и се намръщи. — Кафе без цигара. Какъв е смисълът?

— Наистина трябва да ги спреш. Щом аз мога, значи, всеки може.

— Морис ми каза същото.

— Не знаех, че си говорите на малки имена.

— Той не е толкова лош, Греъм.

— Ала има идеология, което ме изнервя. Един шпионин не бива да вярва в нищо. — Млъкна и добави: — Като теб, Ребека.

— Морис Пейн не е шпионин, той е директор на Централното разузнавателно управление. Има огромна разлика. — Тя отвори своята папка. — Да започваме ли?

Сиймор никога не се бе съмнявал колко мъдро бе назначението на Ребека Манинг във Вашингтон, още по-малко сега, по време на четиресет и пет минутното съвещание. Тя се движеше бързо и уверено по дневния ред — Северна Корея, Китай, Иран, Ирак, Афганистан, Сирия, глобалните усилия срещу ИДИЛ и Ал Кайда. Отлично беше запозната с политическите проблеми и бе напълно наясно с американските тайни операции. Като шеф на бюрото на МИ6 във Вашингтон, Ребека Манинг познаваше тайните дела на щатската разузнавателна общност по-добре от повечето сенатори. Мисленето й бе изтънчено и сложно, тя не беше склонна към преувеличаване или прибързаност. За Ребека светът не бе опасно място, излизащо бързо от контрол, а задача, с която трябваше да се справят обучените и компетентни мъже и жени.

Последната точка бе Русия. Това бе неизменно хлъзгава територия. Новият американски президент не криеше възхищението си от руския авторитарен лидер и изразяваше желание за по-добри отношения с Москва. В момента бе замесен в разследване дали Кремъл му бе осигурил тайна помощ, за да надделее с малко над опонента си от Демократическата партия. Сиймор и МИ6 бяха стигнали до заключението, че това е било така, същото смяташе и предшественикът на Морис Пейн в ЦРУ.

— По очевидни причини — каза Ребека — Морис няма желание да обсъжда американската вътрешна политика. Той се интересува от една-единствена тема.

— Хийтклиф?

Ребека кимна.

— В такъв случай трябва да поканим Габриел Алон на раздумка във Вашингтон.

— Вината е била негова — това ли е твоята позиция? — Последва кратко мълчание. — Може ли да говоря откровено?

— Затова сме тук.

— Американците няма да повярват. Те са работили в тясно сътрудничество с Алон много години, както и ти. И знаят, че той е напълно способен да изведе дезертиращ руски агент.

— Май държиш здраво пръсти върху американския пулс.

— Това е част от работата ми, Греъм.

— Какво да очаквам от тях?

— Сериозна загриженост — отговори Ребека.

Не каза нищо повече, защото нямаше нужда. Щом и ЦРУ споделяха убеждението на Габриел, че МИ6 бе проникната от руснаците, това бе катастрофа.

— Морис открито ли ще отправи обвинения? — попита Сиймор.

— Боя се, че не знам. И като споменах това, той не е от хората, които си мерят приказките. Вече усещам промяна в температурата при контактите ми с тях. Атмосферата е станала малко хладна. Много дълги мълчания и безизразни погледи. Трябва да адресираме загрижеността им директно. Иначе ще започнат да премълчават най-важната информация.

— А ако им кажа, че споделям тяхната загриженост?

— Така ли е? — попита Ребека Манинг.

Греъм отпи от кафето си.

— Трябва да си наясно, че убийството на Хийтклиф накара американците да потърсят още веднъж какво се обърка в случая с Грибков. И то много внимателно — добави Ребека.

— Същото ще направим и ние.

— Започна ли официално разследване?

— Ребека, знаеш, че не бих могъл…

— А аз не бих могла да продължа да изпълнявам задълженията си като твой началник на бюрото във Вашингтон, ако не знам отговора на този въпрос. Ще бъда поставена в уязвимо положение и цялото остатъчно доверие на американците ще се изпари.

Аргументът й бе правилен.

— До този момент не е започнало официално разследване — изрече Сиймор с равен тон.

Отговорът бе шедьовър на пасивното бюрократично увъртане. Което не убягна от вниманието на Ребека.

— А неофициално? — попита тя.

Сиймор изчака малко, преди да отговори:

— Достатъчно е да кажа, че текат определени проверки.

— Проверки?

Той кимна.

— Имаш ли заподозрян?

— Ребека, наистина… — Тонът му беше укорителен.

— Аз не съм нископоставена писарушка, Греъм. Аз съм твой шеф на бюрото във Вашингтон. И имам право да знам дали Воксхол Крос смята, че в бюрото ми работи предател.

Сиймор се поколеба, след това бавно поклати глава. Ребека изглеждаше облекчена.

— Какво ще кажем на американците? — попита тя.

— Абсолютно нищо. Прекалено опасно е.

— А когато Морис Пейн те уведоми за подозренията си, че отглеждаме руски шпионин в нашите среди?

— Ще му напомня за Олдрич Еймс и Робърт Хансен. И след това ще му кажа, че греши.

— Той няма да го приеме.

— Няма да има друг избор.

— Освен ако твоята неофициална проверка не разкрие руска къртица.

— Каква проверка? — попита Сиймор. — Каква къртица?