Даниъл Силва
Другата жена (7)

5.
Флоридсдорф, Виена

Пасатът бе оборудван с най-новото двуосево задвижване на „Фолксваген“. Но десен завой при скорост сто километра в час върху прясно навалял сняг далеч надхвърляше възможностите му. Задната част се завъртя и за миг Михаил се уплаши, че ще изгубят контрол. Тогава като по чудо гумите се залепиха за асфалта, колата се заклати в един последен спазъм и се стабилизира.

Михаил пусна дръжката на вратата, към която инстинктивно бе посегнал.

— Имаш ли опит с каране в зимни условия?

— Голям — поясни спокойно Келър. — А ти?

— Израснал съм в Москва.

— Когато си я напуснал, си бил дете.

— Бях на шестнайсет.

— Семейството ти имаше ли кола?

— В Москва? Разбира се, че не. Пътувахме с метрото като всички останали.

— Значи, никога не си шофирал в Русия през зимата.

Михаил не оспори заключението му. Бяха се върнали на Таборщрасе и преминаваха покрай индустриална зона и складов комплекс, движейки се на стотина метра зад мотоциклета. Михаил бе сравнително запознат с улиците на Виена. Правилно бе преценил да тръгнат на изток. Там имаше граница. Той смяташе, че тя скоро ще им потрябва.

Стоповете на мотоциклета ярко проблеснаха.

— Завива — каза Михаил.

— Виждам.

Мотоциклетът пое наляво и за кратко изчезна от погледа им. Келър приближаваше към ъгъла, без да намалява скоростта. За няколко секунди встрани от тях се точеше грозен градски пейзаж, докато той успя отново да овладее колата. Мотоциклетът вече имаше поне двеста метра преднина.

— Добър е — въздъхна Кристофър.

— Трябваше да го видиш как стреля.

— Видях.

— Благодаря за помощта.

— А какво се очакваше от мен? Да му отвлека вниманието ли?

Пред тях се издигна Кулата на хилядолетието, петдесет и една етажна сграда с офиси и жилища на западния бряг на Дунав. Те прекосиха реката със сто и петдесет километра в час, но мотоциклетът продължаваше да им се изплъзва. Михаил се почуди колко ли време щеше да отнеме на австрийската полиция да ги забележи. Реши, че това ще стане веднага щом извадят паспорта от джоба на мъртвия руски куриер.

Мотоциклетът изчезна зад друг ъгъл. Докато Келър вземе същия завой, светлината от стопа му се бе превърнала в червена точица в нощта.

— Губим го.

Келър плътно натисна педала на газта и го задържа така. Точно тогава мобилният на Михаил завибрира. Той откъсна очи от светлинната, за да прочете съобщението.

— Какво има? — попита Кристофър.

— Габриел иска нова информация. — Михаил написа кратък отговор и пак вдигна очи. — Мамка му! — изруга той тихо.

Светлината бе изчезнала.

* * *

Накрая виновен се оказа Алоис Граф, пенсионер и кротък поддръжник на крайнодясна австрийска партия — не че това имаше нещо общо с фактите, които излязоха наяве. Той наскоро бе овдовял и имаше проблеми със съня. Всъщност не си спомняше кога за последен път бе спал повече от два или три часа след смъртта на любимата си Труди. Същото се отнасяше и за Шулци, неговия деветгодишен дакел. Впрочем малкото зверче не бе точно негово, беше на Труди. Шулци никога не бе харесвал Граф, нито пък Граф — Шулци. А сега бяха съкилийници в безсънието и депресията си, другари в скръбта.

Кучето беше добре обучено кога и къде да ходи по нужда и бе мило с хората. Но напоследък искаше да прави това в най-неподходящите моменти. Алоис също бе мил и никога не протестираше, когато Шулци се появяваше при него в малките часове с онзи отчаян поглед в презрителните му малки очички.

В онази нощ нуждата му възникна в 0:25 часа според часовника на Граф на нощното шкафче. Любимото място на Шулци беше малкото затревено пространство до американския ресторант за бързо хранене на Брюнерщрасе. Това предизвикваше задоволство у Алоис. Той смяташе, че ресторантът, ако изобщо можеше да се нарече така, бърка в очите на хората с грозотата си. Граф никога не бе обичал американците. Бе достатъчно възрастен, за да помни Виена след войната, когато градът бе разделен от шпиони и мизерия. Алоис предпочиташе британците пред американците. Британците поне бяха обладани от определени низки страсти.

За да се стигне до малката обетована земя на Шулци, трябваше да се пресече Брюнерщрасе. Граф, някогашен училищен директор, погледна надясно и наляво, преди да слезе от тротоара. И точно тогава видя фара на мотоциклет да се приближава откъм градския център. Той се спря нерешително. Мотоциклетът беше далеч, не се чуваше звук. Със сигурност щеше да успее да стигне до отсрещния тротоар, и то без да бърза особено. Въпреки това подръпна леко каишката на Шулци, за да не се замотае по средата, както обичаше да прави.

Насред улицата Алоис хвърли още един поглед към мотоциклета. В рамките на три-четири секунди той бе изминал огромно разстояние. Движеше се с изключително висока скорост, което си личеше по силния и напрегнат шум на двигателя, който вече се дочуваше съвсем ясно. Това явно стресна Шулци. Кучето застина неподвижно като статуя и никакво дърпане от страна на Граф не бе в състояние да го помръдне.

— Komm, Shultzie! Mach schnell!

Нищо. Животинчето сякаш бе залепнало за асфалта. Мотоциклетът бе на около сто метра, горе-долу колкото бе дължината на игрището в старото училище на Граф. Алоис бързо се наведе и грабна кучето, но беше прекалено късно, мотоциклетът ги връхлиташе. Той рязко изви и профуча толкова близо до гърба на Граф, че му се стори да се отърква в палтото му. Миг по-късно се чу ужасен звук от смачкване на метал и черен силует се зарея във въздуха. Стори му се, че мъжът може да лети — толкова дълго се носеше над земята. Но следващият звук от тяло, размазващо се на тротоара, опроверга тази заблуда.

Той се търкаля няколко метра по ужасен начин, преди най-накрая да спре. Граф се поколеба дали да не отиде да го види как е, дори и само за да потвърди очевидното, ала в същия миг забеляза кола, която приближаваше от същата посока с висока скорост. С Шулци на ръце, Алоис бързо избяга от платното и остави колата да премине. Тя забави ход, за да огледа катастрофата с мотоциклета, а после спря до падналия човек в черно, който лежеше неподвижно на улицата.

От предната дясна врата на колата слезе някакъв мъж. Бе висок и слаб и бледото му лице сякаш светеше в мрака. Погледна надолу към мъжа — излъчваше повече гняв, отколкото съжаление, забеляза Граф. После свали каската с пуснат визьор на моториста. А след това направи нещо необичайно, нещо, което Алоис никога нямаше да сподели с когото и да е. Снима лицето на мъртвеца с мобилния си телефон.

Светкавицата стресна Шулци и кучето залая. Мъжът се взря хладно в Граф, преди да се прибере в колата. И след миг тя изчезна.

Изведнъж нощта бе огласена от сирени. Алоис Граф би трябвало да изчака полицията, за да обясни на какво бе станал свидетел. Но вместо това забърза към дома си с гърчещия се в ръцете му Шулци. Алоис помнеше Виена след войната. „Понякога — помисли си той — е по-добре да не виждаш нищо.“