Даниъл Силва
Другата жена (84)

82.
Кабин Джон, Мериланд

— Откъде разбра за това място?

— Майка ти ми го описа.

— Тя ли ме предаде?

— Много отдавна — каза Габриел.

Той се взираше право в сините очи на Ребека през мерника на димящия „Барак“. В тишината сред дърветата четирите изстрела бяха отекнали като топовни залпове, но все още нито една кола не бе спряла, за да проучи какво става. Ребека продължаваше да държи Ева за косата. Беше я придърпала плътно към себе си и завряла дулото на своя „ЗИГ Зауер“ отстрани в шията й, точно под челюстта.

— Давай, убий я — подкани я спокойно Габриел. — Още един мъртъв агент на СВР не означава нищо за мен. А така ще ми дадеш извинение да убия и теб.

За щастие изрече тези думи на френски, език, който Ева не разбираше.

— Тя е била някога агент на СВР — каза Ребека. — Сега е ваш.

— Щом казваш.

— Тя работеше за теб, когато влезе в кафенето.

— Ако това е вярно, защо ти помогна да избягаш?

— Не й дадох друг избор, Алон.

Габриел се усмихна искрено.

— Ти си най-близкото нещо до кралска особа в нашия занаят, Ребека. Поласкан съм, че знаеш името ми.

— Не бъди.

— Имаш очите на баща си — забеляза Габриел, — но устата на майка си.

— Как я намери?

— Всъщност не беше трудно. Тя е единствената грешка на Саша. Трябваше да я отведе в Москва много отдавна.

— Ким не би позволил.

— Така ли го наричаше?

Тя не отговори на въпроса му.

— Той вече се бе оженил за Руфина — обясни Ребека. — Не искаше да обърква пак личния си живот с близостта до бивша любовница.

— И я изостави в планините на Андалусия — каза презрително Габриел. — Сам-сама на света.

— Там не е толкова лошо.

— Ти си знаела къде е?

— Разбира се.

— И никога не си опитала да се срещнеш с нея?

— Не можех.

— Защото Саша нямаше да го позволи? Или защото щеше да е прекалено болезнено?

— Болезнено за кого?

— За теб, разбира се. Тя ти е майка.

— Към нея не изпитвам нищо друго, освен презрение.

— Нима?

— Тя лесно се е отказала от мен, нали? И нито веднъж не е помъчила да се свърже с мен или да ме види.

— Всъщност веднъж го е направила.

Сините й очи светнаха като на дете.

— Кога?

— Когато си учила в Тринити Колидж. Снимала те е, докато вървиш по Джизъс Лейн. Била си до тухлена стена.

— И е запазила снимката, така ли?

— Само това е имала.

— Лъжеш!

— Мога да ти я покажа, ако искаш. Имам и акта ти за раждане. Истинския. Онзи от болницата „Сейнт Джордж“ в Бейрут, където е записано името на истинския ти баща.

— Никога не съм харесвала фамилията Манинг. Много повече предпочитам Филби.

— Той е направил нещо ужасно с теб, Ребека. Не е имал право да ти краде живота и да ти промива мозъка, за да продължиш неговите стари войни.

— Никой не е промивал ничий мозък. Обожавах Ким. Всичко, което направих, беше заради него.

— И сега то свърши — каза Габриел. — Хвърли оръжието и ме остави да те отведа у дома.

— Москва е моят дом — заяви тя. — Затова предлагам сделка. Ще ти върна вашата агентка, а ти ще ми гарантираш безопасен път до Руската федерация.

— Съжалявам, Ребека, но това е сделка, която не мога да приема.

— В такъв случай предполагам, че аз и агентката ви ще умрем заедно.

— Не и ако убия първо теб.

Тя му се усмихна горчиво и надменно. Това бе усмивката на Филби.

— Не си способен да убиеш жена, Алон. Иначе вече щеше да си го направил.

Беше вярно. Ребека бе десетина сантиметра по-висока от Ева и стоеше зад нея на стръмната пътека. Горната част на главата й бе открита, можеше да бъде свалена с един изстрел. Реката течеше в краката му. Той бавно протегна пистолета и тръгна нагоре по пътеката покрай дърветата. Ребека се извърташе по посока на движението му, притискайки пистолета в шията на Ева.

Очите й се стрелнаха за миг към основата на чинара.

— Учудена съм, че още е жив.

— Живеят по два века и половина. Вероятно е бил тук, когато британците са подпалили Белия дом.

— Направих всичко, за да довърша задачата. — Ребека отново погледна към дървото. — Мислиш ли, че още е там? Фотоапаратът, който е откраднал хиляди американски тайни?

— Защо дойде за него?

— По сантиментални причини. Виждаш ли, нямам нищо от него. Когато той умря, Руфина и истинските му деца и внуци взеха всичко. Но детето от другата жена… То не получи абсолютно нищо.

— Свали оръжието, Ребека, и заедно ще го изкопаем. А след това ще отидем в Лондон.

— Можеш ли да си представиш скандала? Пред него онзи с Третия човек ще бледнее… — Тя дръпна по-силно Ева за косата. — Може би е по-добре историята да свърши тук, до реката, в основата на огромния чинар.

Тя се разколебаваше, губеше вяра, забеляза Габриел. Изведнъж видът й стана много уморен. А очите й засветиха някак откачено. Беше свършила като всички останали жени на Филби.

— Колко крачки са според теб? — попита той.

— За какво говориш?

— До колата ми — поясни Габриел. — Колко са крачките от водата до колата ми?

— И това ли ти е казала?

— Колко са крачките от Лувъра до „Нотър Дам“? — продължи Габриел.

— От Триумфалната арка до площад „Конкорд“…

— От Айфеловата кула до Дома на инвалидите…

Тя не отговори.

— Свали оръжието — повтори Габриел. — Вече всичко свърши.

— Ти свали оръжието — настоя Ребека. — И аз ще сторя същото.

Габриел свали своя „Барак“ и го насочи към мократа земя. Ребека все още притискаше своя „ЗИГ Зауер“ в шията на Ева.

— Остави го на земята — каза тя.

След миг колебание Габриел пусна пистолета.

— Ах, ти, глупако — изрече хладно Ребека и насочи пистолета си към гърдите му.