Даниъл Силва
Другата жена (10)

8.
Улица „Наркис“, Йерусалим

Киара рядко гледаше телевизия вечер. Беше израснала в затворения свят на еврейското гето във Венеция и бе получила образованието си в Университета на Падуа, затова се смяташе за древна жена. И изпитваше презрение към модерните забавления като смартфоните, социалните медии и кабелната телевизия, която доставяше хиляди канали с висока резолюция на неприемливо висока цена. Обикновено, когато се прибираше, Габриел я заварваше потънала в някой дебел исторически трактат — тя тъкмо започваше да работи по доктората си по история на Римската империя, когато бе вербувана от Службата. Или пък я сварваше с някой сериозен роман в ръка, който бе получила по пощата от книжарница на Виа Кондоти в Рим. Напоследък бе започнала да чете и шпионски романи с меки корици. Те й осигуряваха връзка, макар и слаба и недостоверна, с живота, от който с удоволствие се бе отказала, за да стане майка.

Но тази вечер Габриел се прибра в строго охранявания си апартамент в квартал Нахлаот в Йерусалим и намери жена си да се взира мрачно в един от американските кабелни новинарски канали. Репортер предаваше с очевиден скептицизъм протестите на Израел, че страната няма нищо общо със събитията във Виена. Началникът на израелското тайно разузнаване, казваше той, току-що си бе тръгнал от улица „Каплан“. Според един от сътрудниците по национална сигурност на премиера, пожелал да остане анонимен, срещата преминала според очакванията.

— Има ли нещо вярно в това? — попита Киара.

— Срещнах се с премиера. Това е общо взето.

— И не мина добре, така ли?

— Не ми предложи китайска храна. За мен това бе лош знак.

Киара насочи дистанционното към екрана и натисна копчето за изключване. Беше облечена в ластични дънки, прилепнали по стройните й крака, и пуловер с цвят на гъста сметана, по който обилно се спускаше тъмната й коса с блестящи кестеняви кичури. Очите й бяха карамелени със златни точици. В момента те се взираха в Габриел със зле прикрито съжаление. А той можеше само да си представя какъв бе неговият поглед към нея. Стресът от работата на терен винаги се отразяваше зле на външността му. След първата му операция — „Божи гняв“, косата на слепоочията му се бе прошарила, а тогава бе само на двайсет и пет години. След това нещата бързо бяха тръгнали надолу.

— Къде са децата? — попита той.

— Навън с приятели. Казаха да не ги чакаме. — Тя вдигна провокативно вежди. — Жилището е изцяло наше. Може би ще поискаш да ме завлечеш в леглото и да се възползваш от мен.

Габриел бе силно изкушен, отдавна не бе правил любов с красивата си съпруга. Нямаше време за това. Киара трябваше да отглежда две деца, а той — да защитава страната. Виждаха се сутрин за по няколко минути, а ако имаха късмет, за около час и вечер, когато Габриел се връщаше от работа. Той ползваше обезопасен апартамент на Службата в Тел Авив през нощите, когато събитията не му позволяваха да измине дългия път до Йерусалим. Мразеше този апартамент. Той му напомняше какъв е бил животът му преди Киара. Службата ги бе събрала. И сега заговорничеше да ги държи разделени.

— Мислиш ли, че е възможно — попита той — хлапетата да са се промъкнали в апартамента, без да разбереш?

— Всичко е възможно. Защо не провериш?

Габриел тихо пристъпи към вратата на детската стая и влезе. Преди да отлети за Виена, бе сменил бебешките им легла с по-големи, което означаваше, че можеха да се разхождат свободно из апартамента през нощта. Сега обаче спяха дълбоко под стенописа с облаци в Тицианов стил, който Габриел бе нарисувал след кървав сблъсък с руските тайни служби.

Той се наведе и целуна Рафаел по челото. Лицето на детето, огряно от сноп светлина, идващ от полуотворената врата, имаше стряскаща прилика с това на Габриел. Дори беше наследило проклятието на неговите зелени очи. Ирене обаче приличаше повече на майката на Габриел, на която бе кръстена. Киара бе липсваща съставка в генетичната рецепта на децата. Времето щеше да промени това, помисли си Габриел. Красота като нейната не можеше да бъде потискана вечно.

— Ти ли си, абба?

Беше Ирене. Рафаел не се будеше и от бомбен взрив, но Ирене, също като Габриел, спеше леко. Според него тя имаше качествата на перфектния шпионин.

— Да, скъпа — прошепна той. — Аз съм.

— Остани малко.

Габриел седна на ръба на леглото й.

— Потупай ме по гърба — нареди тя и той допря внимателно длан до топлата тъкан на пижамата й. — Добре ли мина пътуването?

— Не — отговори й честно.

— Видях те по телевизията.

— Така ли?

— Изглеждаше много сериозен.

— Откъде си я научила тази дума?

— Коя?

— Сериозен.

— От мама.

Така се говореше в дома на семейство Алон. Децата наричаха Габриел абба, което на иврит означаваше „татко“, а на Киара казваха „мама“. Учеха едновременно иврит и италиански, както и немски. В резултат на това говореха език, който само техните родители бяха в състояние да разберат.

— Къде беше, абба?

— На неинтересно място.

— Винаги тъй казваш.

— Така ли?

— Да.

Децата имаха съвсем бегла представа какво работеше баща им. Знаеха само, че снимката му понякога се появяваше по телевизията, че го разпознаваха на публични места и че непрекъснато е заобиколен с въоръжени мъже. Както и те самите.

— Грижи ли се добре за майка си, докато ме нямаше?

— Опитах се, но тя бе тъжна.

— Гледай ти… И защо?

— Заради нещо, което видя по телевизията.

— Бъди добро момиче и заспивай.

— Може ли да спя при теб и мама?

— Абсолютно не.

Тонът му бе строг. Въпреки това Ирене се закикоти. Това бе единственото място, на което никой не изпълняваше заповедите му. Той я потупа по гръбчето още една минута, докато малката задиша дълбоко и равно. След това стана внимателно от ръба на леглото и тръгна към вратата.

— Абба?

— Да, любов моя?

— Може ли да ме целунеш за последно?

Той я целуна толкова много пъти, че не успя да ги преброи. Целува я, докато тя, доволна, започна да го моли да излезе.

* * *

Щом се появи в кухнята, Габриел завари тенджера с вряща вода на котлона и Киара, която стържеше пармезан. Правеше го умело и на пръв поглед без усилие, както повечето неща, включително и грижите по децата. Когато получи определеното количество, смени пармезана с пекорино и настърга и него. Габриел бързо огледа продуктите, наредени на плота. Масло, зехтин, висока мелничка за пипер: съставките за „Качо е Пепе“. Семплата римска паста някога беше сред любимите му, особено по начина, по който Киара я приготвяше.

— Знаеш ли — каза той, докато я наблюдаваше как готви, — има един много мил човек на пазара Махане Йехуда, който би направил това вместо теб.

— Или направо да го купя в буркан от супермаркета. — Тя укорително поклати глава. — Сиренето трябва да бъде правилно настъргано. Иначе резултатите ще са катастрофални.

Той се намръщи към малкия телевизор в края на плота.

— Също като във Виена.

Киара извади парченце от спагетите в тенджерата и след като го провери, изсипа и останалото количество в гевгира. След това ги поля с разтопено масло, зехтин и настърганото сирене и с малко от водата, в която бяха врели, и подправи ястието с толкова пипер, колкото да му придаде лека пикантност. Ядоха заедно на малката маса в кухнята, бебешкият монитор беше между тях, телевизорът работеше без звук. Габриел отказа предложеното му тосканско червено вино, един господ знаеше какво можеше да донесе нощта. Тя наля малко на себе си и се заслуша, докато той описваше събитията във Виена.

— И сега какво? — попита Киара.

— Предприемаме бързи, но безмилостни мерки, за да определим откъде е течът на информация.

— Кой е знаел адреса на тайната квартира?

— Ели, Михаил, служителите от „Невиот“, човекът от интендантството, който я е взел под наем, шестима полеви агенти, сред които и моите охранители. И Узи, разбира се.

— Не спомена британците.

— Така ли?

— Разбира се, имаш заподозрян.

— Не бих искал да влияя на разследването по никакъв начин.

— Прекарваш прекалено много време с премиера.

— Това е една от неприятните страни на новата работа.

Погледът на Киара се премести към телевизора.

— Прости ми, но ще ти го кажа направо: Узи вероятно тайно се забавлява с това. Киров бе вербуван по негово време. А сега е мъртъв.

— Узи оказва пълна подкрепа.

— Няма избор. Но се опитай да видиш нещата от неговата гледна точка. Той управлява Службата компетентно шест години. Не брилянтно — добави тя, — но компетентно. И за награда го махат и слагат теб.

Между тях се възцари мълчание. Чуваше се само ритмичното дишане на децата през монитора.

— Беше много сладък с Ирене — каза накрая Киара. — Тя беше толкова развълнувана, че ще се прибереш у дома, та чак отказа да си ляга. Трябва да знаеш, че Рафаел се справя доста добре с отсъствията ти. Той е истински малък стоик, какъвто трябва да е бил и баща му. Но на Ирене й липсваш ужасно. — Тя млъкна, след това добави: — Почти толкова, колкото и на мен.

— Ако от това гръмне голям скандал, може да се виждаме и по-често.

— Нищо не би ме направило по-щастлива. Но премиерът никога не би посмял да уволни великия Габриел Алон. Ти си най-популярният човек в страната.

— Вторият най-популярен — уточни Габриел. — Онази актриса е по-известна от мен.

— Не вярвай на проучванията, те никога не са точни. — Киара се усмихна. — Знаеш ли, Габриел, има и по-лоши неща от това да те уволнят.

— Какво например?

— Руски убиец да ти пръсне мозъка. — Тя вдигна чашата с вино към устните си. — Сигурен ли си, че не искаш малко? Наистина е доста добро.