Даниъл Силва
Другата жена (87)

85.
Тел Авив — Йерусалим

Той бе забелязан същия ден да пристига в кабинета на министър-председателя за седмичното заседание на коалиционния кабинет на Израел, облечен в безупречен син костюм и бяла риза и със свеж вид. Когато репортер го попита за участието му в разобличаването на Ребека Манинг като руски агент, той се усмихна и не каза абсолютно нищо. Вътре в кабинета си драскаше в бележника, докато министрите се караха, като през цялото време се чудеше как израелският народ успяваше да живее добре въпреки ужасните си политици. Когато дойде неговият ред да говори, той информира правителството за скорошен рейд, проведен от Службата и армията срещу ислямски бунтовници на Синайския полуостров с мълчаливата благословия на Новия фараон. Не спомена факта, че операцията се бе случила, докато той летеше над Атлантическия океан и се опитваше да проведе първия разпит на Ребека Манинг. Греъм Сиймор бързо бе сложил край на това. В Лондон се бяха разделили, без да си кажат почти нищо за сбогом.

На булевард „Цар Саул“ работата по защитата на страната от многобройните заплахи продължаваше както обикновено, сякаш нищо не се бе случило. На среща на висшия персонал в понеделник се чуха обичайните крясъци за ресурси и приоритети, но името на Ребека Манинг не бе изречено. Службата имаше други неотложни задачи. Тайните удари в Синай бяха само част от новата стратегия на Израел за тясно сътрудничество със сунитските режими в Близкия изток срещу общия враг — Ислямска република Иран. Оттеглянето на Америка от региона бе създало вакуум, който иранците и руснаците бързо запълваха. Израел действаше като бариера срещу надигащата се иранска заплаха, а Габриел и Службата бяха върхът на копието. Нещо повече, непредсказуемият президент на Америка бе заявил намеренията си да се откаже от споразумението, забавило временно иранските ядрени амбиции. Габриел очакваше в отговор на това иранците да засилят оръжейната си програма и създаваше нов план за събиране на разузнавателна информация и саботаж, за да ги спре.

Той също така очакваше руснаците да отвърнат за загубата на Ребека Манинг. И затова не бе изненадан от новината, която пристигна по-късно същата седмица, че Вернер Шварц бе умрял във Виена, след като паднал от прозореца на апартамента си. Това беше същият прозорец, който Вернер бе използвал, за да дава сигнал на Московския център, когато искаше среща. Не бе намерено предсмъртно писмо, но пък полицията откри няколкостотин хиляди евро в негова частна сметка. Австрийската преса се чудеше дали смъртта му бе свързана с убийството на Константин Киров. Австрийското вътрешно министерство се чудеше за същото.

За вътрешна употреба случаят трябваше да бъде анализиран и да се приготви юридическа защита, но Габриел намираше различни извинения, за да избягва разследващите и адвокатите на Службата. А те искаха да знаят какво точно беше станало на брега на река Потомак в Мериланд. Кой бе убил двамата руски агенти Петров и Зеленко? Ами „нелегалната“, която се бе съгласила да вкара в капана Ребека Манинг в замяна на убежище в Израел? Узи Навот се опита да изкопчи това от Михаил и Ели Лавон, но и двамата му казаха самата истина: че пристигнали на местопрестъплението, след като тримата руснаци вече били мъртви. Затова не можели да знаят със сигурност как това се бе случило.

— И никога не сте го питали какво точно е станало?

— Опитахме — каза Лавон.

— А Ребека?

— Не отрони и дума. Това бе един от най-ужасните полети в живота ми, а аз съм бил на много лоши.

Те бяха в малкия като сандък кабинет на Лавон. Той бе пълен с парчета от глинени съдове, старинни монети и оръдия на труда. В свободното си време Ели бе един от най-видните археолози на Израел.

— Да предположим — каза Навот, — че Габриел е убил двамата агенти.

— Добре — съгласи се Лавон.

— Тогава защо и момичето е мъртво? И откъде Габриел е знаел, че Ребека ще бъде там? И защо, за бога, тя е отишла с лопата?

— Защо питаш мен?

— Ти си археолог.

— Знам само — каза Лавон, — че шефът на Службата е извадил късмет, че е жив. Ако беше ти…

— Щяха да изсекат името ми на мемориалната стена.

Ако някой заслужаваше името му да бъде изсечено в камък, мислеше си Ели, то това бе човекът, намерил Ребека Манинг, но той не би приел похвали. Единствената му награда беше да прекара по някоя вечер със съпругата си и малките си деца, но дори и те усещаха, че нещо го тревожеше. Една нощ Ирене го разпита надълго и нашироко, докато той седеше на ръба на леглото й. Лъжеше толкова зле, че дори и детето не му повярва.

— Остани при мен, абба — нареди му тя на странната си смесица от италиански и иврит, когато Габриел се опита да си тръгне. — Моля те, никога не си тръгвай.

Габриел остана в детската стая, докато Ирене заспа дълбоко. В кухнята си наля чаша галилейска сира, седна край малката масичка за кафе и се загледа мрачно в новините от Лондон, докато Киара приготвяше вечерята. На екрана Греъм Сиймор се бе отпуснал на задната седалка на лимузина, тръгваща от Даунинг стрийт, където бе предложил да подаде оставка заради скандала, сполетял разузнаването при неговото управление. Премиерът Ланкастър бе отказал да я приеме — поне засега, според изказване на сътрудник на Даунинг стрийт, пожелал анонимност. Имаше призиви за задължително парламентарно разследване и което бе по-лошо — за независима проверка, като онази за негодната разузнавателна информация на МИ6 за оръжията за масово унищожение в Ирак. Ами Алистър Хюз? — питаха медиите. Дали неговата смърт в заспалия Берн не бе свързана с предателството на Ребека Манинг? И той ли беше руски шпионин? Имаше ли и Трети човек в сенките? Накратко, случи се точно този публичен спектакъл, който Сиймор се бе надявал да избегне.

— Колко дълго още може да го пази в тайна? — попита Киара.

— Кое?

— Самоличността на бащата на Ребека Манинг.

— Предполагам, че това зависи от броя на хората в МИ6, които знаят, че тя се представя като Ребека Филби.

Киара сложи купа спагети с доматен сос пред Габриел. Той я поръси обилно с настъргано сирене, но се поколеба преди първата хапка.

— Трябва да ти призная нещо — каза той накрая — за случилото се онази сутрин на брега на реката.

— Мисля, че имам представа какво ще е.

— Така ли?

— Бил си някъде, където не е трябвало да бъдеш, сам, без подкрепление или телохранители. За щастие си бил достатъчно разумен да пъхнеш пистолет в колана, когато си излизал от тайната квартира.

— И то голям — каза Габриел.

— Никога не си предпочитал четиресет и пети калибър.

— Прекалено шумен е. А и създава голяма бъркотия.

— Нелегалната агентка е била убита с деветмилиметров — отбеляза Киара.

— Ева — каза Габриел. — Поне това бе бразилското й име. Така и не ни каза истинското.

— Предполагам, че Ребека я е убила.

— И аз предполагам същото.

— Защо?

Той се поколеба, след това заяви:

— Защото аз не убих преди това Ребека.

— Не си могъл?

„Не — помисли си Габриел, — не бих могъл.“

— И сега си разкъсван от вина, защото жената, която си принудил да работи за теб, е мъртва.

Той не отговори.

— Но и нещо друго те тревожи — усъмни се тя, ала думите й бяха посрещнати с мълчание. — Кажи ми, Габриел — продължи Киара, — колко близо бе до смъртта миналата седмица?

— По-близо, отколкото ми се искаше.

— Поне си честен. — Киара погледна към телевизора. Би Би Си показваха снимка на Ребека, направена, когато тя е била в Тринити Колидж. Имаше забележителна прилика с баща си. — Колко дълго могат да пазят тази тайна? — попита пак тя.

— Кой би повярвал на подобна история?

Старата снимка на Ребека Манинг изчезна от телевизионния екран. На нейно място се появи изображението на Греъм Сиймор.

— Направи една грешка, любов моя — каза Киара след малко. — Ако я беше убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи.

* * *

По-късно същата вечер, докато Киара спеше дълбоко, Габриел седеше до нея с лаптоп в скута и слушалки на ушите и гледаше отново и отново петнайсетминутен запис. Беше направен със „Самсунг Галакси“, започваше в 7:49 ч. сутринта, когато жена в делови костюм и бежов шлифер влизаше в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун и се нареждаше на опашката пред касата. Пред нея чакаха осем души. През слушалките Габриел чуваше момчето зад щанда да пее доста добре A Change Is Gonna Come. Спомни си, че Греъм Сиймор бе изпуснал представлението. По това време той беше навън, в запуснатата градина на командния център, и приемаше обаждане от Воксхол Крос.

В 7:54 жената даде поръчката си — черно кафе, нищо за ядене, а в 7:56 седна на голямата обща маса и извади айфона си. Даде няколко команди с десния си палец. След това, в 7:57, остави айфона на масата и извади второ устройство — блекбъри, от дамската си чанта. Паролата беше дълга и трудна, дванайсет знака, изписани с двата палеца. След като я въведе, тя погледна към екрана. Момчето зад щанда пееше What’s Going On.

Майко, майко…

В 7:58 жената взе пак айфона си, погледна към екрана и се огледа из кафенето. Беше нервна, помисли си Габриел, което не бе характерно за нея. След това потупа екрана на айфона няколко пъти бързо и го прибра в чантата си. Стана, хвърли чашата си в кофата на шкафа с отпадъците. Вратата бе вдясно от нея. Вместо това тръгна наляво, към дъното на кафенето.

Когато се приближи до телефона „Самсунг Галакси“, лицето й бе като бледа маска. Габриел натисна „пауза“ и се взря в сините очи на Ким Филби. Дали някой я бе подплашил, както предположи Греъм Сиймор, или бе получила предупреждение? Ако е така, от кого?

Саша бе най-очевидният заподозрян. Възможно бе да е наблюдавал трансфера от дистанция, с екипи на улицата или вътре в самото кафене. Може да е забелязал нещо, което не му е харесало, нещо, което го е накарало да нареди на постижението на живота си да прекрати операцията, без да предава нищо, и да бяга към предварително подготвен спасителен изход. Но ако бе станало така, защо Ребека не излезе от кафенето? И защо се втурна в обятията на Ева Фернандес, а не към екипа за изтегляне на СВР?

Защото не е имало екип за изтегляне, помисли си Габриел, докато си спомняше бързото излизане около 8:20 сутринта на известни агенти на СВР от задния вход на руското посолство. Още не. Той нагласи таймкода на видеото и го пусна пак. Часът е 7:56 в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун. Жена в делови костюм и бежов шлифер сяда на голямата обща маса и задава няколко команди на айфона си. В 7:57 сменя айфона с блекбъри, но в 7:58 се връща към айфона.

Габриел натисна „пауза“.

Това беше, помисли си той. Лекото трепване на тялото, почти незабележимото разширяване на очите. Това се бе случило в 7:58:46 на айфона.

Пусна пак записа и се загледа как Ребека Манинг подава няколко команди на айфона. А те без съмнение бяха изтрили доклада й до Московския център и софтуера на СВР. Габриел предполагаше, че тя също така бе изтрила и съобщението, което я бе предупредило да бяга. Може би ФБР го бяха намерили, а може би не. Нямаше значение, те никога не биха го споделили с такива като него. Британците бяха братовчеди. Далечни, но все пак братовчеди.

Габриел отвори браузъра на лаптопа и прегледа заглавията на лондонските вестници. Кое от кое по-лошо. Ако я бе убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи… Да, помисли си той, докато лягаше до спящата си съпруга в тъмнината, това би обяснило всичко.