Даниъл Силва
Другата жена (55)

53.
Улица „Наркис“, Йерусалим

Беше почти полунощ, когато кортежът на Габриел зави по улица „Наркис“. Пред блока му бе паркирана бронирана лимузина, а горе в апартамента лампата в кухнята светеше. Ари Шамрон седеше сам край масичката за кафе. Беше облечен, както обикновено, с изгладени жълтеникавокафяви спортни панталони, бяла памучна риза и пилотско кожено яке, скъсано на дясното рамо. На масата пред него имаше неотворен пакет турски цигари и стара запалка „Зипо“. Бастунът му от маслиново дърво бе подпрян на стола.

— Някой знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Само жена ти. Децата ти спяха, когато пристигнах.

Шамрон се загледа в Габриел през грозните си очила със стоманени рамки.

— Да ти звучи познато?

Габриел не обърна внимание на въпроса.

— Как разбра, че се прибирам тази вечер?

— Имам високопоставен източник. — Ари млъкна, след това добави: — Къртица.

— Само една ли?

Шамрон леко се усмихна.

— Учуден съм, че не ме чакаше на „Бен Гурион“.

— Не исках да съм самонадеян.

— Откога?

Усмивката на Шамрон стана по-широка и задълбочи бръчките по остарялото му лице. Беше минало много време от последния му мандат като шеф, но той все още се месеше в делата на Службата, сякаш беше негово лично владение. Животът му в пенсия бе неспокоен и също като на Ким Филби, доста нещастен. Прекарваше дните си, поправяйки стари радиоапарати в работилницата си в приличащия на крепост негов дом в Тиберия, на брега на Галилейско море. Вечерите му бяха запазени за Габриел.

— Моята къртица ми докладва, че доста си попътувал напоследък — подсмихна се Шамрон.

— Така ли ти каза той?

— Никога не прави предположения за пола на къртицата. — Тонът на Ари стана укорителен. — Жените са способни на предателство точно толкова, колкото и мъжете.

— Ще го имам предвид. Какво друго ти каза твоята къртица?

— Тревожи се, че това, което е започнало като благородно начинание за изчистване на името ти след провала във Виена, се е превърнало в нещо като мания. Къртицата смята, че пренебрегваш работата и семейството си във време, когато и двете се нуждаят отчаяно от теб.

— Къртицата — каза Габриел — греши.

— Достъпът на къртицата — поясни Шамрон — е ограничен.

— Да не би да е премиерът?

Шамрон се намръщи.

— Може би не ме чу, когато преди споменах, че къртицата е високопоставена.

— Значи, остава съпругата ми — предаде се Габриел. — Което обяснява защо не си се осмелил да запалиш цигара. С Киара сте си поговорили хубавичко тази вечер и тя ти е чела конско за пушенето, преди да си легне.

— Боя се, че достъпът ти до секретна информация не позволява да знаеш истинската самоличност на къртицата.

— Разбирам. В такъв случай моля те, кажи й, че операцията е почти към края си и че животът скоро отново ще се нормализира, каквото и да означава това в семейство Алон.

Габриел взе две чаши от шкафа и отвори бутилка с приличащо на бордо червено вино от Юдейските хълмове.

— Предпочитам кафе — смръщи се Ари.

— А аз предпочитам да съм в леглото до съпругата си. Пък вместо това ще пия една чаша с теб и след това ще те изпратя, доволен, в нощта.

— Съмнявам се.

Шамрон прие виното с трепереща ръка. По нея имаше изпъкнали сини вени и старчески петна и тя все едно бе взета назаем от човек, два пъти по-голям. Това бе една от причините да бъде избран за операцията по залавянето на Айхман — огромният размер и силата на ръцете му. Дори и сега Шамрон не можеше да излезе на публично място, без към него да се приближат възрастни хора, оцелели през фашисткия режим, които просто искаха да докоснат ръцете, сключили се около шията на чудовището.

— Вярно ли е? — попита той.

— Това, че предпочитам жена си пред теб ли?

— Че този твой лов на къртици е почти към края си.

— Що се отнася до мен, той вече е приключил. Само че моят приятел Греъм Сиймор иска да остана за последното действие.

— Бих те посъветвал — погледна го строго Шамрон — да избереш друг път.

Габриел се усмихна.

— Виждам, че си гледал записа на Сергей Морозов.

— С огромен интерес. Особено ми хареса онази част за британския дезертьор, който работил заедно с двойника на Ленин за внедряване на къртица в британското разузнаване. — Ари снижи гласа си. — Не вярвам в това да има нещо вярно.

— Всъщност всичко е вярно.

— Намерихте ли я?

— Другата жена ли?

Шамрон кимна. Габриел също кимна в отговор.

— Къде?

— В досиетата на бащата на Греъм Сиймор. Той е работил в Бейрут в началото на 60-те години.

— Помня — кимна Шамрон. — Сигурно е било интересно четиво.

— Особено частта, посветена на теб.

Ари посегна към цигарите си, но се спря.

— А детето?

Габриел откъсна лист от бележника на плота и написа името на Ребека Манинг и поста й в МИ6. Шамрон го прочете с мрачно изражение.

— Това е същият пост като…

— Да — потвърди Габриел. — Точно същият пост.

Шамрон върна бележката и бутна запалката „Зипо“ през масата.

— Може би трябва да я изгориш.

Габриел отиде до мивката и докосна с пламъка на запалката крайчеца на листа.

— А последното действие? — попита Шамрон. — Предполагам, че ще се състои във Вашингтон.

Габриел хвърли изпепелената хартия в мивката, но не каза нищо.

— Ами американците? Те включени ли са във вашия сценарий? О, не — отговори си Шамрон бързо сам на въпроса. — Това би паснало, нали? Все пак американците не знаят нищо за тази история.

Габриел пусна крана и внимателно отми пепелта към канала. След това седна и отново плъзна запалката през масата.

— Запали си, Ари. Няма да кажа на къртицата ти.

Шамрон скъса целофана на пакета цигари.

— Предполагам, Греъм иска доказателство, че тя наистина е шпионирала за руснаците.

— И има право.

— А се нуждае от теб да проведеш операцията вместо него, защото не може да се довери на никого в собствената си служба.

— С известно основание — каза Габриел.

— Ако не бъркам, което почти никога не се случва, ти вероятно си вдигнал врява, че не искаш изобщо да участваш. И след това бързо си се съгласил.

— И това ми звучи познато.

— Всъщност не бих казал, че те виня. Бърджис, Маклийн, Филби, Олдрич Еймс… Те бледнеят в сравнение с тази ситуация.

— Не за това го правя.

— Разбира се, че не. Да пази бог да изпиташ удоволствие от някое от твоите постижения. Защо да разваляме безупречното ти досие? — Ари изтръска цигара от пакета. — Но аз се отклоних. Канеше се да ми довериш защо рискуваш да влезеш в конфликт с най-близкия съюзник на Израел, провеждайки неоторизирана операция във Вашингтон.

— Греъм обеща да ми даде пълен достъп до разпита, след като тя бъде арестувана.

— Нима? — Шамрон пъхна цигарата между устните си и я запали. — Знаеш ли, Габриел, има само едно нещо, което е по-лошо от това да имаш къртица в разузнавателната си служба.

— Кое е то?

— Да я хванеш. — Шамрон затвори запалката с щракване.

— Но това е лесната част. Трябва само да поемеш контрол над методите й на комуникация с Московския център и да я принудиш да действа. Твоят приятел Сергей Морозов ти е казал всичко, което имаш нужда да знаеш. Ще се радвам да ти покажа съответната част от разпита.

— Чух го на живо.

— Трябва да измислиш нещо, с което да залъжеш американците — продължи Шамрон. — Някакво обяснение за присъствието на твои служители. Среща в местната централа на Службата ще бъде достатъчна. Те няма да повярват нито дума, разбира се, което значи, че ще трябва да внимаваш.

— Точно това възнамерявам да правя.

— Откъде ще провеждаш операцията?

— Чесапийк стрийт.

— Срам за нацията.

— Но идеално място за моите нужди.

— Ще ми се и аз да бъда там — въздъхна тъжно Ари, — ала само ще ти се пречкам. Напоследък съм това — предмет, който хората внимателно заобикалят, обикновено след като извърнат очи.

— Значи, сме двама.

Между тях се настани удобно мълчание. Габриел отпиваше от виното, докато Шамрон механично изпуши цигарата си чак до филтъра, сякаш се боеше, че няма да му позволят да запали още една.

— Имах поводи да пътувам редовно до Бейрут в началото на 60-те — каза той накрая. — До британското посолство имаше малък бар. „При Джак“ или „При Джо“, не си спомням името. МИ6 го ползваха като клуб. Отбивах се там да подслушвам какво са намислили. И тогава един следобед го видях да се напива до припадък…

— Говори ли с него?

— Изкушавах се — призна Шамрон, — но просто седях на маса наблизо и се опитвах да не го зяпам.

— И какво си мислеше?

— Като човек, който обича страната и народа си, не можех да разбера защо е постъпил така. Но като професионалист му се възхищавах много. — Ари бавно загаси цигарата си. — Чел ли си книгата му? Онази, която написа в Москва, след като дезертира?

— Защо да си правя труда? В нея няма и една честна дума.

— Но част от нея е очарователна. Знаеш ли например, че е заровил съветски фотоапарат и филми някъде в Мериланд, след като научил, че Бърджис и Маклийн са дезертирали? Така и не са намерени. Очевидно не е споменал пред никого къде ги е скрил.

— Всъщност — подсмихна се Габриел — е казал на двама души.

— Нима? На кого?

Габриел си наля още една чаша вино.

— Мислех, че ще е само една.

— Така е. Но закъде сме се разбързали?

Запалката на Шамрон присветна.

— И къде са?

— Кое?

— Фотоапаратът и филмите?

Габриел отново се усмихна.

— Защо не питаш къртицата си?