Даниъл Силва
Другата жена (12)

10.
Виенската гора, Австрия

Узи прекара скучна вечер с Бела в техния уютен дом в Петах Тиква, предградието на Тел Авив. А на сутринта стана ужасно рано — още в три, и взе полета в пет и десет на „Ел Ал“ за Варшава, който в Службата умилително наричаха „Полския експрес“. В малкия му сак имаше два ката дрехи и три различни самоличности. Спътничката до него, жена на трийсет и три от град в Горна Галилея, не го разпозна. Навот се почувства едновременно облекчен и дълбоко наранен, след като честно анализира чувствата си. Бе ръководил безупречно Службата шест години и въпреки това вече бе забравен. Отдавна се бе примирил с факта, че ще бъде запомнен като човек, топлил стола за избрания. Той бе бележка под линия.

Но дълбоко в себе си беше шпионин. Признаваше, че не бе екшън герой като Габриел. Ала Узи бе истински шпионин, вербовчик и оперативен офицер на агенти, събирач на чуждите тайни. Преди бюрократичния му възход на булевард „Цар Саул“ основното му бойно поле бе Западна Европа. Въоръжен с много езици, фаталистичен чар и малко състояние като финансиране, той бе вербувал широка мрежа от агенти от терористични организации, посолства, външни министерства и служби за сигурност. Един от тях бе Вернер Шварц. Навот му звънна същата вечер от хотелската си стая в Прага. Вернер звучеше като човек, изпил повече, отколкото бе добре за него. Прекалено много си падаше по пиенето. Беше нещастно женен. Алкохолът бе неговата анестезия.

— Очаквах обаждането ти.

— Мразя да съм предсказуем.

— Недостатък на занаята — подхвърли Шварц. — Предполагам, че Виена е включена в плановете ти за пътуване.

— Всъщност идвам утре.

— Вдругиден ще е по-добре.

— Имам срокове, Вернер.

— Не мога да се видя с теб във Виена. Службата ми е на нокти.

— Моята също.

— Мога да си представя. Какво ще кажеш за малката винена градина във Виенската гора? Помниш я, нали?

— Със значителна симпатия.

— И с кого ще вечерям?

— Мосю Лафон. — Венсан Лафон бе една от старите самоличности на Навот. Той бе пътуващ автор на свободна практика от бретонски произход, чийто живот се събираше в куфар.

— Нямам търпение да се видя отново с него. Венсан винаги е бил един от любимците ми — каза Вернер Шварц и затвори.

Навот имаше навика да пристига в ресторанта трийсет минути по-рано, както направи и сега. Носеше декоративна кутия от „Демел“, прочутия виенски производител на шоколад. Беше изял повечето бонбони по време на пътуването и на тяхно място бе сложил пет хиляди евро в брой. Собственикът на ресторанта, дребен мъж с формата на руска матрьошка, си го спомни. И в ролята на мосю Лафон Навот го развесели с истории от последните си пътувания, преди да се настани в тих ъгъл в облицованата с дърво зала. Поръча бутилка „Грюнер Велтлинер“, убеден, че няма да е последната. Само три от другите маси бяха заети и компаниите вече приключваха обяда си. Скоро мястото щеше да е пусто. Навот харесваше да има някакъв фонов шум, когато се занимаваше с шпионство, но Вернер предпочиташе да предава страната си, без никой да го наблюдава.

Пристигна точно в три часа, облечен делово в тъмен костюм и палто. Външно бе променен, откакто Навот не го бе виждал, и то не към добро. Беше напълнял и побелял, имаше още нови спукани капиляри по бузите. Очите му светнаха, когато Навот наля вино в две чаши. След това на лицето му се изписа обичайното разочарование. Вернер Шварц го носеше като вратовръзка. Узи бе забелязал това по време на един от риболовните им излети и с малко пари и сърдечни разговори го бе хванал в мрежата си. От поста си във Федералното ведомство за защита на конституцията и борба с тероризма — БВТ, способната австрийска служба за вътрешна сигурност, той информираше Навот за нещата, които представляваха интерес за държавата Израел. Узи бе принуден да се откаже от контрола над Вернер през мандата си като началник. Няколко години двамата не бяха контактували, ако изключим по някоя друга тайна коледна картичка и редовните депозити в банковата сметка на Вернер в Цюрих.

— Нещо малко за Лоте — каза Навот и му подаде кутията.

— Не биваше.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя. Знам, че си зает човек.

— Аз? Имам достъп, но не и истински отговорности. Ходя по срещи и си губя времето.

— Колко още?

— Може би две години.

— Няма да те забравим, Вернер. Ти бе добър с нас.

Австриецът махна небрежно с ръка.

— Да не съм момиче, което си свалил в бара? След като се пенсионирам, ще ти е трудно да си спомниш името ми.

Навот не си направи труда да отрече.

— Ами ти, мосю Лафон? Виждам, че още си в играта.

— Поне за още няколко рунда.

— Службата ти се отнесе лошо с теб. Заслужаваш повече.

— Имах добър мандат.

— И накрая те изхвърлиха заради Алон. — Вернер попита с доверителен шепот: — Той наистина ли си мисли, че ще му се размине, след като застреля офицер от СВР насред Виена?

— Нямаме нищо общо с това.

— Стига, Узи…

— Трябва да ми повярваш, Вернер. Не бяхме ние.

— Имаме доказателства.

— Какви?

— Един от членовете на наказателния отряд. Високият — настоя Шварц. — Онзи, който прилича на труп. Той е помогнал на Алон при малък проблем в Градската синагога преди няколко години, а Алон е бил достатъчно глупав да го прати обратно във Виена, за да се погрижи за руснака. Не трябваше да допускате такава грешка, Узи. Ти винаги си бил предпазлив.

Навот не обърна внимание на ласкателството му.

— Нашите хора са били там в онази нощ — призна той, — но не по причината, за която си мислиш. Руснакът работеше за нас. Беше в процес на дезертиране, когато бе убит.

Вернер се усмихна.

— Колко време ви отне с Алон, за да измислите това?

— Не си видял убийството с очите си, нали, Вернер?

— Няма камери в онзи край на улицата, затова сте избрали мястото. Балистичната експертиза доказва категорично, че човекът на мотора е дръпнал спусъка. — Шварц млъкна, след това добави: — Моите съболезнования, между другото.

— Не е необходимо. Той не бе от нашите.

— Лежи на маса в моргата. Наистина ли смятате да го оставите там?

— Той не е наша грижа. Правете с него каквото искате.

— О, ние вече го правим.

Собственикът се появи, за да им вземе поръчката, докато последната от трите компании за обяд се приближаваше шумно към вратата. През прозорците на залата за хранене се виждаше, че Виенската гора започва да притъмнява. Това беше тихото време, което Вернер Шварц обичаше най-много. Навот си напълни чашата. След това, без предупреждение или обяснение, изрече едно име.

Шварц вдигна вежди.

— Какво за него?

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал.

— Какво?

— Добър офицер, който служи професионално на интересите на страната си тук, във Виена, в съответствие с нашите желания.

— Което означава, че не прави никакви опити да вреди на австрийското правителство.

— Нито на нашите граждани. Затова го оставяме да си върши работата необезпокояван. През повечето време — добави Шварц.

— Държите ли го под око?

— Когато ресурсите ни позволяват. Ние сме малка служба.

— И какво още?

— Той е много добър в работата си. Но от опит знам, че те обикновено са такива. Измамата им се удава естествено.

— Няма ли престъпления и прегрешения? Лични пороци?

— По някоя друга афера от време на време — каза Вернер Шварц.

— А някоя по-специална?

— Забърка се с жената на служител от американското консулство преди две години. Стана голям скандал.

— Как се справиха с него?

— Американецът беше преместен в Копенхаген, а съпругата му се върна във Вирджиния.

— Нещо друго?

— Лети често до Берн, което е интересно, защото Берн не е част от неговата територия.

— Мислиш, че има ново момиче там?

— Или нещо друго. Както знаеш, прерогативите ни свършват до швейцарската граница. — Първото ястие пристигна, терин с пилешки дробчета за Навот и пушени патешки гърди за Вернер. — Може ли да попитам защо се интересуваш от този човек?

— Въпрос на поддръжка. Нищо повече.

— Свързано ли е с руснака?

— Защо питаш?

— Заради избора на момента, не за друго.

— С един куршум два заека — обясни лековато Узи.

— Това не е толкова лесно. — Вернер Шварц попи устните си с колосаната салфетка. — Което ни връща към мъжа в централната морга. Колко още смятате да се преструвате, че не е ваш?

— Наистина ли мислиш — попита Навот с равен тон, — че Габриел Алон би ви позволил да погребете евреин в необозначен гроб във Виена?

— Признавам, това не е в стила му. Не и след всичко, което преживя в този град. Само че мъжът в моргата не е евреин. Поне етническият му произход не е такъв.

— Откъде знаеш?

— Тъй като полицията не успя да го идентифицира, бе наредена ДНК експертиза.

— И какво излезе?

— Няма и следа от гена на ашкеназите. Нито ДНК маркери на сефарадските евреи. Също така няма арабска, северноафриканска или испанска кръв. Нито капка.

— Тогава какъв е?

— Руснак. Сто процента.

— Гледай ти… — каза Навот.