Даниъл Силва
Другата жена (53)

51.
Севиля — Лондон

На следващата сутрин имаше няколко полета между Севиля и Лондон, но Габриел и Кристофър Келър отпътуваха с кола за Лисабон, защото предполагаха, че Московският център проверява списъците с излитащите от Испания пасажери. Келър плати билетите им с кредитна карта на името на Питър Марлоу, неговия псевдоним в МИ6. Той не уведоми Воксхол Крос за предстоящото му завръщане на британска земя, а Габриел не предупреди своята централа.

Единственият му багаж бе куфарчето от Службата. Във фалшивото му отделение бяха скрити три неща, взети от викторианския сейф, подарен от Ким Филби на Шарлот Бетанкур за двайсет и петия й рожден ден. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на заснетия на Джизъс Лейн в Кеймбридж. В блекбърито на Габриел имаше снимки на останалите предмети. Сладникавите любовни писма, тетрадките, започнатите мемоари, многото интимни снимки на Филби, направени в апартамента на Шарлот в Бейрут. Самата мадам Бетанкур беше в къщата в Севиля под наблюдението на Службата.

Самолетът кацна на Хийтроу няколко минути след десет. Габриел и Кристофър преминаха отделно един от друг през паспортния контрол и се събраха сред тълпата в залата за пристигащи. Няколко секунди по-късно блекбърито на Келър от МИ6 звънна заради пристигащо съобщение.

— Разкрити сме.

— От кого?

— Найджъл Уитком. Той наблюдава кредитната ми карта. Иска да ни закара в града.

— Предай му, че благодарим, но отказваме.

Кристофър смръщено изгледа опашката за таксита.

— Как това може да ни навреди?

— Зависи дали руснаците са проследили Найджъл от Воксхол Крос.

— Ето го и него.

Келър кимна към форда с включени фарове, паркиран пред вратите на терминала. Габриел неохотно го последва навън и се качи на задната седалка. Миг след това те вече препускаха по М40 към центъра на Лондон. Очите на Уитком срещнаха погледа на Алон в огледалото за обратно виждане.

— Шефът ми нареди да ви откарам в тайната квартира в Стокуел.

— Няма дори да я доближаваме. Закарай ме до Бейзуотър Роуд.

— Това не е най-тайната от тайните квартири.

— Както и вашата — измърмори Габриел. Облаците бяха надвиснали заплашително и все още не бе съвсем светло. — Колко още шефът ще ме кара да чакам?

— До обяд има среща със Съвместната разузнавателна комисия. След това отива на Даунинг стрийт за обяд на четири очи с премиера.

Габриел тихо изруга.

— Да му кажа ли да отложи обяда?

— Не. Важно е да се придържа към обичайния си график.

— Звучи зле.

— Така е — каза Габриел. — По-зле не може да стане.

* * *

Вярно беше, че тайната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд вече не беше съвсем тайна. Всъщност Габриел я бе използвал толкова често, че от интендантството я наричаха личното му лондонско гнезденце. Бяха изминали шест месеца от последния му престой. Той бе в онази вечер, когато с Келър се бяха върнали в Лондон, след като убиха Саладин в имението му в Мароко. Габриел бе заварил в квартирата Киара. Споделиха среднощна вечеря, спаха няколко часа, а на сутринта пред охранителната бариера на Даунинг стрийт двамата с Келър убиха терорист на ИДИЛ, въоръжен с устройство, пръскащо радиация — мръсна бомба. Бяха спасили Великобритания от катастрофа. Сега водеха такава на прага й.

От интендантството бяха заредили трайни хранителни продукти в килера и 9-милиметрова „Берета“ с дръжка от орехово дърво в гардероба. Габриел си стопли консерва с минестроне, докато Келър наблюдаваше през прозореца на всекидневната трафика по улицата и мъжа с леко руско излъчване, който седеше на пейка в Хайд Парк. Той стана от пейката в дванайсет и половина и на мястото му се настани жена. Келър пъхна заредения пълнител в беретата и вкара първия патрон в цевта. Щом чу звука, Габриел надникна в стаята, надигнал въпросително вежди.

— Може би Найджъл беше прав — каза Кристофър. — По-добре беше да отидем в една от нашите тайни квартири.

— МИ6 няма такива. Вече не.

— Тогава да се настаним някъде другаде. От това място ме побиват тръпки.

— Защо?

— Заради нея. — Келър посочи към парка.

Габриел отиде до прозореца.

— Казва се Авива. Една от нашите е.

— Кога се свърза с бюрото си тук?

— Не съм. Сигурно от булевард „Цар Саул“ са ги предупредили, че съм в града.

— Да се надяваме, че руснаците не са подслушвали.

Двайсет минути по-късно жената стана от пейката и на нея се върна предишният мъж.

— Това е Нир — обясни Габриел. — Той е основният охранител на посланика.

Келър провери за часа — беше почти един.

— Колко време им трябва на един премиер и началник на разузнаване, за да обядват?

— Зависи от дневния ред.

— А ако началникът признава пред премиера, че службата му е напълно проникната от руснаците? — Кристофър бавно поклати глава. — Ще трябва да построим отначало МИ6. Това ще бъде скандалът на скандалите.

Габриел мълчеше.

— Мислиш ли, че той ще оцелее в него? — попита Келър.

— Греъм ли? Предполагам, че това зависи от начина, по който се справи със скандала.

— Ако има арест и процес, ще настане голям хаос.

— Какъв друг избор има?

Келър не отговори, взираше се в телефона си.

— Греъм си е тръгнал от Даунинг стрийт. Пътува. Всъщност — вдигна поглед от телефона той — ето го и него.

Габриел погледна към приближаващата лимузина ягуар.

— Бързо е приключил.

— Сигурно е пропуснал пудинга.

Колата спря пред входа на сградата. От нея слезе Греъм Сиймор с мрачно изражение.

— Сякаш отива на погребение — отбеляза Келър.

— Още едно погребение — добави Габриел.

— Мислил ли си как ще му кажеш?

— Няма нужда да му казвам нищо.

Габриел отвори куфарчето си и извади от тайника три неща. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на снимания на Джизъс Лейн в Кеймбридж. Беше зле, помисли си той. По-зле не можеше да стане.