Даниъл Силва
Другата жена (6)

4.
Вестбанхоф, Виена

Но Габриел и Ели Лавон не чакаха сами, защото тази вечер имаха оперативен партньор в лицето на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество, най-старата и величествена подобна агенция в цивилизования свят. Шестима нейни офицери от виенското й бюро, разположено в многоетажна сграда — точният брой на етажите скоро щеше да стане обект на спор, — не изпускаха от поглед заключена порта в британското посолство. А още дузина се навъртаха край компютрите и мигащите телефони на Воксхол Крос, крайречната централа на МИ6 в Лондон.

И един последен офицер от МИ6 на име Кристофър Келър чакаше пред виенската гара Вестбанхоф зад волана на незабележителен „Фолксваген Пасат“ седан. Той имаше ясносини очи, изрусяла от слънцето коса, квадратна челюст и едра брадичка с трапчинка в средата. Устата му бе постоянно изкривена в иронична усмивка.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да внимава за някой заблуден руски здравеняк, Кристофър се бе замислил за невероятния път, довел го до това място. Пропилените години в Кеймбридж, операцията под прикритие в Северна Ирландия, инцидентът с приятелския огън по време на Първата война в Залива, който го прати в доброволно изгнание на остров Корсика. Там бе усвоил перфектен френски с корсикански акцент. Освен това бе вършил услуги на определена видна корсиканска фигура от подземния свят, които най-общо можеха да се опишат като наемни убийства. Но всичко това бе зад гърба му. Благодарение на Габриел Алон Кристофър Келър беше вече уважаван офицер от тайното разузнаване на Нейно Величество. Беше реабилитиран.

Келър погледна израелеца на предната седалка. Той беше висок и слаб, с безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока скука. Нервното барабанене по таблото обаче издаваше истинското му състояние.

Кристофър запали цигара, четвъртата за двайсет минути, и издиша облак дим към предното стъкло.

— Налага ли се? — протестира израелецът.

— Ще спра да пуша, щом престанеш да барабаниш проклетите си пръсти. — Келър говореше с изискан провлачен акцент от Западен Лондон, остатък от привилегированото му детство. — От теб ме заболя главата.

Пръстите на израелеца замръзнаха. Казваше се Михаил Абрамов. Също като Келър беше ветеран от елитна военна част — бе служил в Саярет Маткал на израелските въоръжени сили. Двамата бяха участвали в няколко съвместни операции в миналото, последната от които беше в Мароко. Там бяха проследили Саладин, лидера на подразделението за външни операции на ИДИЛ, в отдалечено имение в Среден Атлас. Нито един от тях не бе произвел изстрела, сложил край на терора на Саладин. Габриел ги бе изпреварил и двамата.

— Защо си нервен, между другото? — попита Келър. — Ние сме насред скучната Виена.

— Да — кимна замислено Михаил. — Тук никога нищо не се случва.

Беше живял в Москва като дете и говореше английски с лек руски акцент. Езиковите му способности и славянската му външност му бяха позволили да се преструва на руснак в няколко забележителни операции на Службата.

— Преди работил ли си във Виена? — попита Келър.

— Един-два пъти… — Михаил попипа оръжието си, пистолет „Джерико“ 45-и калибър. — Помниш ли онези четирима терористи самоубийци от „Хизбула“, които планираха да взривят Градската синагога?

— Мислех, че ЕКО „Кобра“ се занимаваха със случая. — Това беше австрийското тактическо полицейско подразделение. — Всъщност почти съм сигурен, че прочетох нещо подобно във вестниците.

Михаил го изгледа безизразно.

— Ти ли си бил?

— Помогнаха ми, разбира се.

— Някой, когото познавам?

Михаил не отговори.

— Ясно.

Наближаваше полунощ. Улицата пред модерната стъклена фасада на гарата пустееше, само няколко таксита чакаха последните влакове за вечерта. Човек съвсем спокойно можеше да прибере руски дезертьор и да го откара до хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той щеше да измине пеш останалия път до тайната квартира. Решението дали да бъде допуснат вътре, щеше да вземе Михаил, който трябваше да го проследи. Местонахождението на секретната квартира беше може би най-строго пазената тайна в цялата операция. Ако Киров беше чист, Михаил щеше да го претърси във фоайето на сградата и да го качи горе, за да се види с Габриел. Келър трябваше да остане долу в пасата и да подсигури безопасността на периметъра, но с какво — и той не знаеше. Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, категорично му бе забранил да носи оръжие. Кристофър си беше създал име, че е агресивен; а Хюз — че е предпазлив. Той водеше приятен живот във Виена — полезна мрежа от приятели, дълги обеди, прилична репутация пред местните служби. Последното, което би искал, е да го върнат на бюро във Воксхол Крос.

Точно тогава блекбърито на Михаил проблесна от появата на входящо съобщение. Светлината на екрана огря бледото му лице.

— Влакът е на гарата. Киров скоро ще излезе.

— Хийтклиф — укорително му напомни Келър. — Казва се Хийтклиф, докато не го вкараме в тайната квартира.

— Ето го.

Михаил мушна блекбърито в джоба на сакото си, когато Киров излезе от гарата. Пред него вървеше един от проследяващите агенти на Ели Лавон, а зад него — друг.

— Изглежда нервен — отбеляза Келър.

— Той си е такъв. — Михаил забарабани пак с пръсти по таблото. — Руснак е.

* * *

Проследяващите агенти тръгнаха от гарата пеш, а Константин Киров — с едно от такситата. Келър го последва на дискретно разстояние, докато се движеше на изток по пустите улици. Не виждаше нищо, което да предполага, че руският куриер има опашка. Михаил потвърди.

В дванайсет и петнайсет таксито спря пред „Бест Уестърн“. Киров слезе, но не влезе в хотела. Вместо това пресече канала през Шведенбрюке, вече следван пеш от Михаил. Мостът отведе двамата мъже на Таборщрасе, а тя, от своя страна — до хубав площад с църква, който се казваше Кармелитерплац. Там Михаил скъси дистанцията им на няколко крачки. Заедно пресякоха съседната улица и поеха покрай редица тъмни магазини и кафенета към жилищната сграда в стил бидермайер на следващата пресечка. В прозорец на четвъртия етаж светеше слаба светлина. Тя бе достатъчна за Михаил да различи силуета на Габриел, застанал с ръка на брадичката и с килната настрани глава. Михаил му изпрати едно последно съобщение. Киров беше чист.

Точно тогава чу звук от приближаващ се мотоциклет. Първата му мисъл беше, че нощта не бе подходяща за каране на подобно возило. Това се потвърди секунди по-късно, когато видя мотоциклета да завива с бясна скорост покрай жилищната сграда.

Мотористът носеше черно кожено яке и черна каска с пуснат тъмен визьор. Плъзна се и спря на няколко метра от Киров, пусна единия си крак на асфалта и извади пистолет от якето. На него имаше закрепен дълъг цилиндричен заглушител. Михаил не забеляза марката на оръжието, „Глок“, може би „Хеклер и Кох“. Каквото и да беше, то бе насочено право в лицето на Киров.

Михаил пусна телефона и посегна към своя „Джерико“, но преди да го извади, оръжието на моториста изплю два огнени езика. И двата изстрела улучиха целта. Михаил чу противното пукане на куршумите, които пронизаха черепа на Киров, и видя бликналите кръв и мозък, когато той се свлече на улицата.

Тогава стрелецът завъртя ръката си на няколко градуса и насочи дулото към Михаил. Два изстрела, и двата неточни, го свалиха на тротоара, а следващите два го накараха да изпълзи встрани, прикривайки се зад една паркирана кола. Сграбчи пистолета си, ала щом се прицели, мотористът отлепи крака си от асфалта и излетя с пълна газ.

Озова се на трийсетина метра от Михаил, до приземния етаж на жилищната сграда зад него. Михаил държеше пистолета си в протегнатите си ръце, подпрени върху багажника на паркираната кола. Въпреки това не натисна спусъка. Правилата на Службата даваха на агентите на терен голяма свобода при използване на смъртоносна сила за защита на собствения им живот. Но не позволяваха да се стреля с оръжие 45-и калибър по движеща се цел в жилищен квартал на европейски град, където заблуден куршум можеше лесно да отнеме невинен живот.

Мотоциклетът се носеше напред, а ревът на двигателя отекваше в каньона между жилищните блокове. Михаил гледаше над дулото на пистолета как се отдалечава, докато най-накрая изчезна. След това се завлече до мястото, където бе паднал Киров. Руснакът си бе отишъл. Почти нищо не бе останало от лицето му.

Михаил вдигна очи към силуета в прозореца на четвъртия етаж. След това чу зад себе си усилващия се звук от приближаваща се с висока скорост кола. Уплаши се, че това е останалата част от наказателния отряд, която идва да довърши работата, но беше Келър с пасата. Той грабна мобилния си телефон и се метна вътре.

— Казах ти — мрачно отрони, когато колата се стрелна напред. — Тук никога нищо не се случва.

* * *

Габриел остана на прозореца по-дълго, отколкото трябваше, взрян в чезнещата задна светлина на мотоциклета, подгонен от затъмнения пасат. Когато изчезнаха, той погледна надолу към лежащия на улицата мъж. Снегът го затрупваше. Беше мъртъв. Бил е мъртвец още преди да пристигне във Виена, помисли си Габриел. Още преди да напусне Москва.

Ели Лавон бавно се приближи до Габриел. Изминаха още няколко мъчителни мига, а Киров продължаваше да лежи сам, без никой да се погрижи за него. Накрая се приближи една кола и спря. Шофьорът слезе, беше млада жена. Тя вдигна ръка към устата си и извърна очи.

Лавон пусна щорите.

— Време е да си тръгваме.

— Не можем просто…

— Пипна ли нещо?

Габриел опита да си спомни.

— Компютрите.

— И нищо друго?

— Дръжката на вратата.

— Ще я оправим на тръгване.

Изведнъж стаята се изпълни със синя светлина. Габриел я познаваше много добре — беше от австрийска полицейска патрулка. Той набра Орен, шефа на охраната му.

— Ела при страната на сградата откъм Холандщрасе. Тихо и мирно.

После прекъсна връзката и помогна на Ели да събере лаптопите и телефоните. На излизане хубаво избърсаха дръжката — първо Габриел, след това и Лавон, за всеки случай. Когато забързаха през вътрешния двор, чуха първия приглушен вой на сирените, но на Холандщрасе бе тихо, ако не се броеше едва доловимото жужене на автомобилния двигател. Габриел и Лавон седнаха на задната седалка. След миг вече пресичаха канала и преминаваха от Втори в Първи район.

— Беше чист. Нали, Ели?

— Като планински поток.

— Тогава как убиецът е разбрал къде отива?

— Може би го е попитал.

Габриел извади телефона от джоба си и се обади на Михаил.