Даниъл Силва
Другата жена (50)

48.
Севиля

Стаята, в която Габриел заведе Шарлот Бетанкур, беше мрачна. По облицованите й с дърво стени висяха много картини със съмнителна стойност, потъмнели от времето и липсата на грижи. Върху тежките дървени лавици имаше подвързани с кожа издания на велики книги, а върху ракла от XVII век бе поставен златист часовник, който показваше грешно време. Един предмет сякаш не си бе на мястото — старинен викториански сейф, дървен, с избелял лак и пукнатини, който лежеше по средата на масата.

Шарлот Бетанкур още не го бе забелязала, докато оглеждаше обстановката с очевидно неодобрение. Или може би, помисли си Габриел, тук всичко й бе познато. Името й предполагаше благороднически произход. Както и осанката й. Дори на късна възраст тя стоеше много изправена, като танцьорка. Той ретушираше наум сбръчканото й лице с петна от слънцето и се опитваше да си представи как е изглеждала на около двайсет и четири години, когато е заминала за Бейрут, за да практикува журналистическия занаят. А там, по причини, които Габриел не можеше да проумее, се бе отдала на човек като Ким Филби. Любовта бе едното възможно обяснение. Другото бе политиката. Или може би е било комбинация от двете, което я правеше страховит събеседник.

— Ваша ли е? — попита тя.

— Моля?

— Къщата.

— Боя се — каза Габриел, — че често съм принуден да разчитам на милостта на непознати.

— По това си приличаме.

Той не се въздържа и отново се усмихна.

— Кой е собственикът? — заинтересува се Шарлот.

— Приятел на приятел.

— Евреин ли?

Израелецът сви безразлично рамене.

— Очевидно този ваш приятел е богат.

— Не толкова, колкото е бил някога.

— Колко жалко. — Каза го на златистия часовник. Обърна се и разгледа внимателно Габриел. — По-дребен сте, отколкото си представях.

— Вие също.

— Аз съм стара.

— И по това си приличаме.

Този път Шарлот Бетанкур се усмихна. Но усмивката й бързо се стопи, когато видя старинната кутия.

— Нямате право да влизате в къщата и да вземате вещите ми. Но пък, от друга страна, моите прегрешения са от далеч по-голяма величина. И сега, изглежда, някой друг ще плати цената.

Габриел не отговори, не се осмеляваше. Шарлот се взираше в Кристофър Келър, който сравняваше времето, което показваше ръчният му часовник, с това на златистия.

— Вашият приятел ми спомена, че е британец — каза тя. — Това вярно ли е?

— Боя се, че да.

— И какъв е вашият интерес в тази работа? — поиска да узнае тя. — Какво право имате да сте тук?

— По този случай — изрече Габриел с осъдителен тон — британската и израелската разузнавателна служба работят заедно.

— Ким сигурно се преобръща в гроба.

Алон пак избра да отвърне с мълчание. Беше далеч по-добре, отколкото да каже на Шарлот какво мисли за мнението на Ким Филби относно държавата Израел. Тя продължаваше да се взира в Келър с леко объркано изражение.

— Вашият приятел отказа да ми обясни как сте ме намерили. Може би вие ще го направите.

Габриел реши, че това не би навредило, тъй като всичко се беше случило толкова отдавна.

Намерихме името ви в старо досие на МИ6.

— От Бейрут ли?

— Да.

— Ким ме уверяваше, че никой не знае за нас.

— Грешал е и за това — каза хладно Габриел.

— Кой е бил? Кой ни е разкрил?

— Името му е Артър Сиймор.

Тя се усмихна палаво.

— Ким го ненавиждаше.

— Чувствата им са били взаимни. — Габриел имаше натрапчивото усещане, че разговаря с фигура от историческа възстановка. — Артър Сиймор е подозирал още от самото начало, че Филби е руски шпионин. А началниците му в Лондон са мислели, че може би вие сте шпионин.

— Не бях. Бях просто впечатлителна млада жена със силни убеждения. — Погледът й се спря на дървената кутия. — Но вие знаете това, нали? Знаете всичко.

— Не всичко — призна Габриел.

— Загазила ли съм пред закона? — попита тя.

— Вие сте френска гражданка на напреднала възраст, която живее в Испания.

— Имало е размяна на пари.

— Почти винаги е така.

— Не и в случая с Ким. О, той вземаше малко пари, колкото да оцелее, когато беше в нужда. Но действията му бяха мотивирани от вярата му в комунизма. Аз споделях тази вяра. Както и много хора от вашата вяра, господин Алон.

— Аз съм отгледан с нея.

— Тя жива ли е още у вас? — полюбопитства Шарлот.

— За това ще говорим друг път.

Тя пак се взря в кутията.

— А що се отнася до моето…

— Боя се, че не мога да ви предложа никакви гаранции — прекъсна я Габриел.

— Ще има ли арест? Наказателно преследване? Нов скандал?

— Това решение ще вземе началникът на МИ6, не аз.

— Той е синът на Артър Сиймор, нали?

— Да — отговори изненадано Габриел. — Точно той е.

— Само като си представя. Срещала съм се веднъж с него.

— С Артър Сиймор?

— Не. Със сина му. Беше в бара на „Нормандия“. Ким беше в палаво настроение и се опитваше да купи на момчето розов джин. Сигурна съм, че не си го спомня. Беше още малък, а и всичко стана много отдавна. — Тя се усмихна тъжно. — Но май прибързваме. Вероятно трябва да започнем от самото начало, мосю Алон. Това ще ви помогне да разберете по-добре какво се случи.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.