Даниъл Силва
Другата жена (15)

13.
Итън Скуеър, Лондон

Макар отвън вратата да изглеждаше напълно обикновена, тя бе окачена в невидима подсилена стоманена рамка. Греъм Сиймор я отвори, като въведе правилния осемцифрен код в панела на стената. Помещението вътре беше малко и претъпкано, подът му бе повдигнат с десетина сантиметра. Имаше два стола, телефон и екран за засекретени конферентни видеоразговори.

— Домашна обезопасена стая — каза Габриел. — Какво ли ще измислят след това?

Сиймор седна на един от столовете и го прикани с ръка да се настани на другия. Коленете им се докосваха като на пътници в купе на влак. Лампата над тях си правеше шеги с красивите черти на Греъм. Той изведнъж заприлича на напълно непознат човек.

— Доста удобно, нали? И напълно предсказуемо.

— Кое? — попита Габриел.

— Търсите изкупителна жертва, за да обясните провала си.

— На твое място бих си помислил, преди да употребя израза изкупителна жертва. Това прави хора като мен неспокойни.

Сиймор някак си успяваше да запази маската на британската сдържаност.

— Да не си посмял да ми играеш тази карта. Познаваме се отдавна.

— Наистина е така. Затова си помислих, че може би ще поискаш да знаеш: твоят началник на бюрото във Виена е руски шпионин.

— Алистър Хюз ли? Той е чудесен офицер.

— Сигурен съм, че кукловодите му в Московския център мислят същото.

Вентилационната система на стаята бучеше като отворен фризер.

— Ще ме изслушаш ли поне?

— Не.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да прекъсна отношенията ни.

Сиймор само се усмихна:

— Не си добър играч на покер, нали?

— Никога не съм имал време за банални хобита — отговори Габриел.

— Пак тази карта.

— Отношенията ни са като брака, Греъм. Основават се на доверие.

— Според мен повечето бракове се основават или на пари, или на страх от самотата. И ако се разведеш с мен, няма да ти остане нито един приятел на този свят.

— Не мога да работя с теб и да обменям разузнавателна информация, ако началникът на бюрото ти във Виена е на заплата при руснаците. А съм сигурен, че и американците ще се почувстват по същия начин.

— Не би се осмелил.

— Само гледай. Всъщност смятам да разкажа на добрия ми приятел Морис Пейн за всичко това точно навреме за срещата ви утре. — Пейн бе директорът на ЦРУ. — Това значително ще оживи нещата.

Сиймор не отговори.

Габриел погледна към обектива на камерата над видеоекрана.

— Това нещо не е включено, нали?

Греъм поклати глава.

— И никой не знае, че сме тук вътре?

— Никой, освен Хелън. Тя го обожава, между другото.

— Кого?

— Алистър Хюз. Смята, че е секси.

— Същото мисли и съпругата на американски дипломат, който е работил във Виена.

Сиймор присви очи.

— Откъде знаеш за това?

— Едно птиченце ми каза. Същото, което ми довери, че Алистър Хюз е поискал адреса на тайната квартира, където възнамерявах да разпитам Киров.

— Управлението в Лондон искаше адреса, не Алистър.

— Защо?

— Защото ние отговаряхме за извеждането на Киров от Виена и безпроблемното му качване на самолета. Това не е като да си поръчаш кола от „Юбер“. Не можеш да натиснеш бутона в последната минута. Трябваше да планираме основния маршрут и да осигурим подкрепление, в случай че руснаците се намесят. И затова ни трябваше адресът.

— Колко души го знаеха?

— В Лондон ли? — Сиймор погледна към тавана. — Осем или девет. И още шест или седем във Виена.

— Ами Хорът на виенските момчета? — Последва мълчание и Габриел отново попита: — Колко знаеха американците?

— Нашият шеф на бюрото във Вашингтон ги информира, че Хийтклиф ще дезертира и че ние сме се съгласили да му дадем убежище. Тя не им е споделяла никакви подробности за операцията.

— Нито локацията?

— Само града.

— Бяха ли наясно, че ще бъда там?

— Може би… — Сиймор даде вид, че се замисля. — Съжалявам, но започвам да се обърквам. Американците ли обвиняваш за теча на информация към руснаците, или нас?

— Обвинявам сексапилния Алистър Хюз.

— Ами другите четиринайсет офицери от МИ6, които са знаели адреса на тайната ви квартира? Откъде си сигурен, че не е бил някой от тях?

— Защото седим в тази подсигурена стая — каза Габриел. — Ти ме доведе тук, понеже се страхуваш, че може и да съм прав.