Даниъл Силва
Другата жена (26)

24.
Берн

Габриел забеляза двамата охранители на калдъръмената улица под прозореца му на обед. Бяха незабележими като две горящи коли. Наричаше ги Фрик и Фрак, но само наум. Бяха швейцарски момци, здрави като бикове, с които не бива да се заяждаш.

Те го следваха през галериите на Музея на изобразителното изкуство до кафенето на Крамгасе, където той обядваше, и до израелското посолство на Алпенщрасе. Там научи, че Службата функционира като часовник и без неговата ръка на кормилото. Семейството му — също. Това тайно му достави удоволствие. Никога не бе искал да бъде незаменим.

Същата вечер, докато се трудеше усилено на лаптопа в стаята си в „Савой“, Фрик и Фрак бяха сменени от двама униформени полицаи в кола. Те останаха там до сутринта, когато Фрик и Фрак се върнаха. Габриел ги води във весела гонитба през по-голямата част от следобеда, а веднъж, дори само за да провери дали още го бива, им се изплъзна, докато пресичаше моста Нидекбрюке, който свързваше Стария град на Берн с новата част.

След като избяга от наблюдението, той изпи следобедния си чай в „Швайцерхоф“ на същото място, на което бе седял Алистър Хюз през последните минути от живота си. Габриел си представи Дмитрий Соколов, настанен срещу него. Руснакът, който не играеше по женевските правила. И който се бе специализирал в компроматите. Габриел си спомни начина, по който Соколов бе държал китката на Алистър Хюз — с дясната си ръка бе стиснал лявата му китка. Предполагаше, че може да са си разменили нещо, флашка или кодирано съобщение, но се съмняваше да е станало така. Беше гледал видеото поне сто пъти. Имаше само една размяна: от Соколов към Хюз — плика, който Соколов бе пъхнал под броя на „Файненшъл Таймс“. Хюз бе изгорил съдържанието на плика горе в стаята си. Може би такива са били инструкциите за неговото изтегляне към Москва… Четири минути и тринайсет секунди по-късно той беше мъртъв.

Когато Габриел се върна в „Савой“, Фрик и Фрак си ближеха раните на улицата. Тримата пийнаха заедно същата вечер в бара на хотела. Истинското име на Фрик беше Курт. Той бе от Васен, село с четиристотин жители в кантон Ури. Фрак се казваше Матиас. Беше католик от Фрибур и бивш член на Швейцарската гвардия във Ватикана. Габриел си спомни, че се бяха срещали и преди, когато беше реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ на Караваджо в лабораторията на Ватиканските музеи.

— Бител е близо до нещо — информира той Габриел. — Казва, че скоро ще има какво да ти съобщи.

— Кога?

— Утре следобед, а вероятно и по-скоро.

— По-добре да е по-скоро.

— Ако искаш чудо, трябваше да отидеш при твоя приятел Светия отец.

Габриел се усмихна.

— Бител спомена ли какво е?

— Жена. — Матиас стисна чашата с бира.

— В Берн?

— Мюнхенбухзе. Това е…

— Малък град северно оттук.

— Откъде знаеш?

— Паул Клее е роден там.

Габриел не спа тази нощ, а на сутринта пое право към израелското посолство, последван от двама униформени полицаи. И там прекара един от най-дългите дни в живота си, хрупайки стари виенски маслени бисквити, останали от времето, когато Узи Навот бе директор и в бюрата държаха лакомства, в случай че се отбие, без да се обади.

В шест вечерта все още нямаше вест. Габриел обмисли дали да не се обади на Бител, но реши, че търпението е по-добър начин на действие. Беше възнаграден в осем и половина, когато Бител най-сетне позвъни. Направи го по сигурната линия в централата на NDB.

— Оказва се, че слуховете са верни. Наистина е имал жена тук.

— Как се казва тя?

— Клара Брюнер.

— Какво работи?

— Психиатър е — каза Бител. — В Частна клиника „Шлос“ в Мюнхенбухзе.

Частна клиника „Шлос“…

Да, помисли си Габриел, това обясняваше всичко.