Даниъл Силва
Другата жена (89)

87.
Шотландските планини

Габриел прекара нощта в тайната квартира на Бейзуотър Роуд и на сутринта се качи на борда на военен транспортен самолет от базата на Кралските военновъздушни сили Нортхолт в покрайнините на Лондон. Телохранителят му от МИ6 му каза в общи линии къде отиват, но продължителността на полета и разположението на земята под тях показваха, че единствената възможност бе да летят към най-северната част на Шотландия. Ребека Манинг очевидно бе захвърлена на края на света.

Габриел най-сетне зърна ивица златист пясък, малък град край морето и две писти като продълговат X, врязан в малките парчета обработваема земя. Това бе базата Лосимът. Керван рейндж роувъри чакаха на обветрения асфалт. Караха няколко километра през меките хълмове, покрити с пирен и прещип, докато най-накрая стигнаха пред портите на отдалечен провинциален замък. Той приличаше на нещо, което МИ6 бяха иззели по време на войната и удобно бяха забравили да върнат.

Зад двойната ограда по обширните зелени морави се разхождаха охранители в цивилни дрехи. Вътре сърдит мъж на име Бърнс осведоми Алон какви са мерките за сигурност и какво е психичното състояние на затворничката.

— Подпишете го — пъхна той под носа на Габриел някакъв документ.

— Какво е това?

— Декларация, че никога няма да обсъждате нищо от нещата, които ще видите и чуете днес.

— Аз съм гражданин на държавата Израел.

— Няма значение, ще измислим нещо.

Помещението, в което накрая го отведоха, не приличаше съвсем на тъмница, но най-вероятно някога е било. До него се стигаше по дълго извито каменно стълбище, което миришеше на мухъл и канализация. Оригиналните каменни стени бяха облицовани с гладък бетон. Боята бе бяла като кост — или като pueblo bianco в планините на Андалусия, помисли си Габриел. Лампите на тавана светеха силно като в операционна зала и тихо бръмчаха. От ъглите надничаха камери и двама надзиратели стояха на пост зад бронирано еднопосочно стъкло.

До решетките на килията на Ребека бяха оставили стол за Габриел. Вътре имаше койка, прилежно оправена, и малка маса, отрупана със стари романи с меки корици. Виждаха се и няколко вестника, очевидно Ребека следеше как се развива нейният случай. Тя бе облечена в свободни джинси и дебел шотландски пуловер, който я предпазваше от студа. Изглеждаше по-дребна от последния път, в който я бе видял, и много слаба, сякаш бе започнала гладна стачка, за да извоюва свободата си. Нямаше грим на лицето и косата й висеше, права и рядка. Габриел не бе сигурен, че тя заслужаваше всичко това. Филби — може би, но не и детето на предателството.

След кратко напрегнато колебание той неохотно пое подадената му през решетките ръка. Дланта й бе груба и суха.

— Моля, седни — предложи тя дружелюбно.

Габриел пак се поколеба, но се отпусна на стола. Надзирател му донесе чай. В него имаше мляко и захар. Чашата бе непосилно тежка.

— За теб няма ли? — попита той.

— На мен ми е позволено само по време на хранене. — Нарочно или не, тя бе изоставила английския акцент. Звучеше като французойка, такъв беше и видът й. — Струва ми се глупаво правило, но какво да се прави.

— Ако ти пречи…

— Не, моля те — настоя Ребека. — Сигурно пътят дотук е бил дълъг. Или може би не — добави тя. — Честно казано, нямам представа къде съм.

Честно казано…

Габриел се почуди дали тя някога е била способна да бъде честна и дали може да различи истината от лъжата.

Седна на ръба на койката си с прибрани колене и опрени на бетонния под стъпала. Бе обута в подплатени с кожа велурени мокасини без връзки. В килията нямаше нищо, с което би могла да се нарани. На Габриел тези предохранителни мерки му се струваха ненужни. Онази Ребека Манинг, която бе видял на брега на Потомак, не бе склонна към самоубийство.

— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя.

— Защо? — учуди се откровено Габриел.

— Защото щях да те убия тогава, ако не беше…

— Възхищавам се от искреността ти — прекъсна я той.

Тя се усмихна на абсурдната му забележка.

— И това не те притеснява?

— Да се срещна с някого, който някога е искал да ме убие ли?

— Да.

— Даже ми е станало навик.

— Имаш много врагове в Москва — отбеляза тя.

— Подозирам, че сега са повече от всякога.

— Може би ще успея да променя мнението на СВР за теб, когато поема новия си пост в Московския център.

— Не бих се надявал.

— Недей. — Тя се усмихна, без да показва зъбите си. Габриел вероятно грешеше за нея. Може би наистина трябваше да бъде затворена в клетка. — Всъщност — продължи — съмнявам се, че ще се занимавам с Близкия изток. Отделът за Великобритания е най-естественото ми място.

— Още една причина, заради която правителството ти не бива да обмисля да дава на руснаците предателка като теб.

— Това не е моето правителство и аз не съм предателка. Аз съм проникващ агент. Не е моя вината, че британците са толкова глупави, та са ме наели, а след това назначили за началник на бюрото във Вашингтон.

Габриел се престори, че му е скучно, и си погледна часовника.

— Греъм казва, че си искала да обсъдиш нещо с мен.

Тя се намръщи.

— Разочароваш ме, мосю Алон. Наистина ли нищо не желаеш да ме попиташ?

— Какъв би бил смисълът? Ти само лъжеш.

— Може пък да си струва да опиташ, кой знае? Предлагам първи път — каза тя провокативно. — Втори път…

— Хийтклиф — прекъсна я Габриел.

Ребека присви очи.

— Бедният Хийтклиф.

— Предполагам, че ти си го предала.

— Не по име, разбира се. Никога не съм го знаела. Но Московският център използва докладите ми, за да го идентифицира.

— А адресът на тайната квартира?

— Той дойде директно от мен.

— Кой ти го издаде?

— А ти кой мислиш?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — бил е Алистър Хюз.

Лицето й помръкна.

— Откъде знаеше, че ходи на лекар в Швейцария?

— Пак той ми каза. Аз бях единственият човек в МИ6, на когото имаше доверие.

— Голяма грешка.

— На Алистър, не моя.

— Любовници ли бяхте?

— Девет ужасни месеца — отново присви очи тя. — В Багдад.

— Предполагам, че Алистър не се е чувствал така.

— Той бе доста влюбен в мен. Глупакът дори искаше да напусне Мелинда.

— Вкусовете са нещо нелогично.

Тя замълча.

— Романтичният ти интерес към него от професионално естество ли беше?

— Разбира се.

— Московският център ли ти предложи любовната афера?

— Всъщност я започнах по своя собствена инициатива.

— Защо?

Тя се взира дълго и настойчиво в една от камерите, сякаш за да напомни на Габриел, че разговорът им се наблюдава.

— В деня, в който почина баща ми, с Алистър работехме в бюрото в Брюксел. Както можеш да си представиш, бях доста разстроена. Но Алистър беше…

— Доволен от новината, така ли?

— На седмото небе.

— И ти никога не му прости за това?

— Как бих могла?

— Сигурно си забелязала лекарствата, докато си спяла с него.

— Трудно бе да ги пропусна. Алистър беше много зле в Багдад. Влоши се дори още повече, когато прекъснах аферата.

— Но сте останали приятели?

— Довереници — поправи го тя.

— А когато разбра, че пътува тайно до Швейцария, без да казва на Воксхол Крос?

— Запазих си тази информация за черни дни.

— И черните дни настъпиха — каза Габриел, — когато Ви Ви Грибков се опита да избяга в Ню Йорк.

— Непрогледно черни.

— Тогава ти съобщаваш на Саша за Алистър, а Саша започва операция, която да накара всички да повярват, че бившият ти любовник е къртицата.

— И проблемът бе решен.

— Не съвсем — възрази той. — Знаеше ли, че са планирали да го убият?

— Тук няма място за сантименталности, мосю Алон. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.

Британският отдел в Московския център скоро щеше да е в сигурни ръце, помисли си Габриел. Тя бе по-безмилостна от тях. Той имаше още хиляди въпроси, но изведнъж му се прииска да си тръгне. Ребека Манинг като че ли усети безпокойството му. Кръстоса крака, после отново ги постави един до друг и прокара длан по джинсите си.

— Чудех се — британският й акцент се бе върнал — дали мога да ти се натрапя.

— Вече си го направила.

Тя се смръщи учудено.

— Имаш право на сарказъм, но моля те, изслушай ме.

Той й кимна да продължи.

— Майка ми… Тя добре ли е?

— Живее сама в планините на Андалусия почти четиресет години.

— Как е здравето й?

— Има проблеми със сърцето.

— Обичайно страдание за жените, познавали баща ми.

— И мъжете.

— Като че ли си постигнал разбирателство с нея.

— В срещата ни имаше малко приятни неща.

— Но тя ти е казала за…

— Да. — Габриел погледна към камерите. — Каза ми.

Ребека пак потри длани в джинсите си.

— Ч-ч-чудех се — заекна тя — дали не би поговорил с нея от м-м-мое име.

— Преди няколко минути подписах документ, с който — освен всичко останало — декларирам, че няма да предавам никакви съобщения от теб на външния свят.

— Британското правителство няма власт над теб. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Избирам да не го направя. Освен това — добави Габриел — имаш си СВР, те да разнасят пощата.

— Майка ми ги ненавижда.

— И има право.

Между тях пак настъпи мълчание. Чуваше се само бръмченето на лампите. То дразнеше Габриел.

— Мислиш ли — каза накрая Ребека, — че тя м-м-може… След като се установя в Москва…

— Трябва сама да я питаш.

— Питам теб.

— Не е ли страдала достатъчно?

— И двете сме страдали.

Заради него, помисли си той.

И рязко се изправи. Ребека също. Ръката й пак се стрелна през решетките, ала Габриел не я пое, само почука по стъклото и зачака надзирателите да отключат външната врата.

— Ти допусна една грешка във Вашингтон — каза Ребека, прибирайки ръката си.

— Само една?

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност.

— Жена ми каза същото.

— Името й е Киара. — Ребека се усмихна хладно зад решетките на клетката си. — Предай й много поздрави от мен.

* * *

Транспортният самолет кацна на базата Нортхолт в покрайнините на Лондон няколко минути след два часа. Хийтроу бе на пет километра на юг, което означаваше, че Габриел имаше достатъчно време да хване самолета в 16:45 на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Прие чаша шампанско преди полета, което бе нетипично за него. Беше си я заслужил, увери той сам себе си. След това се замисли за Ребека Манинг и нейната клетка, Алистър Хюз и неговия ковчег, Константин Киров на покритата със сняг улица във Виена, а после върна чашата на стюардесата недокосната. Когато самолетът пое с грохот по пистата, дъждът заудря по прозореца до Габриел — стичаше се като кръв от вена. Всички губеха, помисли си той, докато гледаше как Англия се смалява под него. Всички, освен руснаците.