Даниъл Силва
Другата жена (86)

84.
Кабин Джон, Мериланд

Бегачка направи откритието в единайсет и петнайсет. Звънна на 911 и операторът се обади на американската паркова полиция, която имаше юрисдикция. Полицаите намериха три трупа: двама мъже и млада жена, всичките с огнестрелни рани. Мъжете бяха с ежедневно облекло, а жената носеше ярки спортни дрехи. Тя бе простреляна веднъж в тила, за разлика от мъжете, които бяха простреляни по два пъти. На паркинга нямаше превозни средства и след първоначалното претърсване на местопрестъплението жертвите не бяха идентифицирани. Но пък бяха намерени два произведени в Русия пистолета — „Токарев“ и „Макаров“ — и което бе по-любопитно, лопата.

Лопатата изглеждаше нова и на дръжката й имаше непокътнат етикет с името на магазина, откъдето бе закупена. Един от полицаите се обади на управителя и го попита дали наскоро е продавал лопата на двама мъже и жена в ярки спортни дрехи. Не, каза управителят, но същата сутрин продал такъв инструмент на жена в делови костюм и бежов шлифер.

— В брой ли плати, или с карта?

— В брой.

— Можете ли да я опишете?

— Над петдесет години, с много сини очи. И акцент — добави управителят.

— Да не би случайно да беше руски?

— Английски.

— Имате ли запис?

— А вие как мислите?

Полицаят измина пътя от местопрестъплението до железарията за четири минути. Докато шофираше, се свърза с началника си и изрази мнение, че на брега на реката тази сутрин се бе случило нещо значително — по-значително дори от загубата на три живота. И затова ФБР незабавно трябвало да бъде уведомено. Началникът му се съгласи и се обади в централата на Бюрото, където вече всички бяха на бойна нога.

Първият агент на ФБР, който пристигна на местопрестъплението, беше самият Доналд Макманъс. В 11:50 предобед той потвърди, че мъртвата жена е същата, която бе видял по-рано сутринта на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню. А в 12:10, след като разгледа записите от железарията, той позна жената, закупила лопатата — точно тя се беше обадила в руското посолство от телефона на бензиностанцията.

Но коя беше тя? Макманъс прати копие на видеото в централата на ФБР, за да опитат да разяснят как се казва непознатата. Началникът на отдел „Национална сигурност“ на ФБР обаче само погледна записа и предупреди Макманъс да не се занимава повече с това. Жената беше началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон.

— Ребека Манинг? — попита, невярващ, Макманъс. — Сигурен ли сте, че е тя?

— Миналата седмица пих с нея кафе.

— Казахте ли й нещо секретно?

Дори тогава, в първите мигове на разразяващия се скандал, началникът на „Национална сигурност“ знаеше, че не бива да отговаря. Той се обади на своя директор. А директорът веднага звънна на главния прокурор, директора на ЦРУ, държавния секретар и накрая и в Белия дом. Протоколът изискваше държавният секретар да се свърже с британския посланик, което той направи в един и половина.

— Доколкото знам, тя пътува към летище „Дълес“ — обясни посланикът. — Ако побързате, може и да я хванете.

* * *

Щеше да бъде установено, че фалконът бе излетял от международното летище „Дълес“ в един и дванайсет минути. На борда имаше шестима пасажери. Трима британци и трима израелци. Само една жена между тях. Служителите по поддръжката на летището си спомниха, че тя изглеждала малко дезориентирана и косата й била мокра. Била облечена в анцуг и нови маратонки, също като единия от мъжете, дребен израелец с посребрени слепоочия и зелени очи. Освен това единият от пасажерите — чийто британски паспорт го идентифицирал като Питър Марлоу — пристигнал с ръка, обездвижена с лонгета. Накратко, служителите до един бяха единодушни, че всички изглеждали като минали през месомелачка. И то каква.

Докато самолетът кацне в Лондон, официален Вашингтон вече бе вдигнат по тревога. През следващите двайсет и четири часа обаче бурята остана секретна, разпределена между отделните институции и в общи линии в полето на тайната. ФБР не каза почти нищо за трите трупа, намерени край реката, освен че случаят прилича на грабеж, при който нещо се е объркало. А трите жертви още не били идентифицирани, което не бе точно така.

Но зад кулисите разследването напредваше бързо и с тревожни резултати. Балистичната експертиза определи, че двамата мъже са били убити с оръжие 45-и калибър — в ръцете на човек със значителни умения — и че жената, позната като Ева Фернандес, е загинала в резултат на един изстрел от близко разстояние. Анализаторите на „Национална сигурност“ на Бюрото се заровиха в молбата на жената за зелена карта, историята на пътуванията й и малко странното й бразилско гражданство. Скоро установиха, че тя най-вероятно бе таен агент на СВР, руското външно разузнаване. Двамата мъже, определи ФБР, имаха същия работодател, макар да притежаваха руски дипломатически паспорти. Единият се казваше Виталий Петров, а другият — Станислав Зеленко. И двамата бяха на ниски дипломатически постове за прикритие: Петров в посолството във Вашингтон, а Зеленко — в Ню Йорк.

А това правеше официалното мълчание на Русия още по-озадачаващо. Посолството във Вашингтон не изпрати запитване за двамата мъртви мъже и не изрази протест. Нито Агенцията за национална сигурност забеляза някакво увеличение в криптираната комуникация между посолството и Московския център. Беше очевидно, че руснаците криеха нещо. Нещо по-ценно от мнимата бразилка и двама мускулести агенти. Нещо като Ребека Манинг.

Лангли не мълчеше като Русия. Ако руските подслушвачи бяха наострили уши, което със сигурност правеха, щяха да забележат рязък пик в защитените телефонни обаждания между седмия етаж на централата на ЦРУ и Воксхол Крос. И ако руснаците бяха успели да разбият неразбиваемото криптиране, щяха без съмнение да бъдат доволни от това, което чуваха. Защото в дните след бягството на Ребека Манинг отношенията между ЦРУ и МИ6 се сринаха до дъно, невиждано от 1963 година, когато Ким Филби изчезна от Бейрут и се озова в Москва.

И сега американците удряха с юмруци по масата и искаха отговори. Защо Ребека Манинг се бе свързала с руското посолство? Тя руска шпионка ли е? И ако е така, откога? Колко информация бе предала? Беше ли отговорна за трите трупа, намерени на брега на Потомак край остров Суейнсън? Каква бе израелската връзка? И защо, за бога, тя бе купила лопата от железарията на ъгъла на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд?

Нямаше как да се скрие това, което излезе наяве. И чест правеше на Греъм Сиймор — поне в очите на няколкото му останали поддръжници в американската разузнавателна общност, — че не се опитваше да го прави. Увърташе, естествено, ала нито веднъж не каза на американците откровена лъжа, защото, ако го беше сторил, бракът можеше да свърши на секундата. Той най-вече играеше за време и умоляваше Лангли да не съобщава името на Ребека на пресата. Убеждаваше ги, че един публичен скандал няма да се отрази добре на никого. Нещо повече, той щеше да даде още една пропагандна победа на Царя, който напоследък нямаше спирачка. По-добре да оценят щетите тайно и да започнат да поправят отношенията си.

— Няма никакви отношения. — Това заяви директорът на ЦРУ Морис Пейн на Сиймор по сигурния телефон четири дни след като Ребека се върна в Лондон. — Не и докато не сте сигурни, че течът е запушен и службата ви не гълта руска вода.

— И вие сте имали проблеми в миналото, но ние никога не сме заплашвали да оттеглим сътрудничеството си.

— Защото се нуждаете от нас повече, отколкото ние от вас.

— Колко тактично от твоя страна, Морис. Абсолютно дипломатично.

— Майната му на такта! Къде е тя, между другото?

— Предпочитам да не ти казвам по телефона.

— Откога се случва това?

— Това — изрече Сиймор с юридическа прецизност — е въпрос, който живо ни интересува.

— Облекчен съм да го чуя. — Пейн изруга на висок глас и със съответния ефект. — С Кати се отнасяхме към нея като роднина, Греъм. Пускахме я в дома си. И тя как ми се отплати? Открадна тайните ми и ми заби нож в гърба. Чувствам се като…

— Как, Морис?

— Както трябва да се е чувствал Джеймс Ангълтън, когато добрият му приятел Ким Филби е избягал в Москва.

И всичко щеше да свърши с мълчанието на руснаците и караниците между братовчедите, ако в „Уошингтън Поуст“ не се бе появила статия седмица след бързото отпътуване на Ребека Манинг от Америка. Тя бе дело на репортерка, която и преди бе писала достоверно за националната сигурност, и както обикновено, източниците й бяха внимателно прикрити. Най-вероятно течът на информация идваше от ФБР, което изобщо не се чувстваше комфортно след замитането под килима на случая с Ребека Манинг и тримата мъртви руски агенти.

Течът беше селективен. Въпреки това статията хвърли бомба. Тя започваше с това, че тримата души, открити мъртви на брега на Потомак, не били жертви на грабеж, а офицери от СВР. Двама от тях имали дипломатическо прикритие, а жената била „нелегална“, която се представяла за бразилка. Как са били убити и защо, не било ясно, но ФБР разследвало намесата на поне две чужди разузнавания.

Статията имаше едно важно последствие: Русия вече не можеше да продължи да мълчи. Кремъл реагира с гняв и обвини Съединените щати в хладнокръвно убийство, което администрацията яростно и многократно отрече. През следващите три дни се завъртя бърз цикъл на информационен теч и контратеч, докато накрая всичко се появи на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Или поне част от него. Експертите в кабеларките единодушно обявиха, че това е най-лошият случай на шпионаж след фиаското с Ким Филби. За това бяха напълно прави.

Имаше много въпроси за вербуването на Ребека Манинг за руски агент, които чакаха своя отговор. Имаше въпроси и за ролята на Габриел Алон, за когото се твърдеше, че бил на борда на самолета, откарал Ребека Манинг във Великобритания. От Лондон идваше само мълчание. От Тел Авив — също.